Вече близо три месеца в България не е извършвана трансплантация, а темата за нуждата от донорство за пореден път бе забравена от общество и власт. Политическата криза у нас допълнително измести важните за редица сектори теми, сред които и нуждата от сериозен тласък на трансплантационната дейност в България. „Разговорът“ по тази тема в здравеопазването отново е прибран в нечие чекмедже, а бъдещето му е неясно и зависи от визията на поредния здравен министър.
На този фон, по последни данни, 942-ма тежко болни българи очакват шанс за трансплантация. Тези хора живеят с надежда за ново сърце, бъбрек, черен дроб или друг орган, за да могат да оцелеят и със със сигурност са много уморени от намерения за реформи, кампании и празни обещания, с които здравните ни управници години наред „обличат“ темата за донорството и трансплантациите. Ако изобщо стигнат до нея.
Броят на включените в листата на чакащите за трансплантация в България е почти статичен и не намалява. Последната трансплантация от трупен донор в страната ни е извършена на 13 май 2022 г. и към днешна дата, близо три месеца по-късно, информация за нова и спасени чрез нея животи, поне публично, не е обявявана.
Именно малкият брой извършвани трансплантации у нас – медицинска дейност, която в редица държави е отдавна рутинна и честа, е и причина почти всяка трансплантация в България да е медийно „събитие“. На този фон, това лято една далеч по-малка от България страна – Хърватия, се похвали, че лекари от болница „Меркур“ в Загреб са присадили едновременно три органа на пациент. Екипът, ръководен от д-р Стипислав Ядриевич, е извършил изключително сложната трансплантация на панкреас, черен дроб и тънки черва на 42-годишен мъж. Докато Хърватия и други страни обаче развиват и надграждат трансплантационната си дейност, в България иницитиви на държавно ниво в тази насока липсват.
Причините за това са комплексни, но основното в тях е липсата на сериозен ангажимент на държавата в тази част на здравеопазването години наред. Част от тях може да се търсят в решението, взето при мандата на ГЕРБ, за закриването на Изпълнителната агенция по трансплантации и прехвърлянето й към Изпълнителна агенция медицински надзор, осъществено преди години. Темата бе за кратко във фокуса на внимание на екипа на вече бившия здравен министър проф. Асена Сербезова със заявка за евентуално извеждане на трансплантациите отново в самостоятелна структура. Решение за това трябваше да се вземе след анализ, който да даде отговор на въпроса дали има разлика в броя на извършваните трансплантации и тяхното качество преди и след сливането на двете структури. Резултати от този анализ обаче така и не бяха оповестени.
За малкия брой на трансплантациите у нас се признава и в проекта на Национална здравна стратегия с хоризонт до 2030 година, изготвен от Министерство на здравеопазването. В него се посочва, че броят на извършените трансплантации в България е многократно по-нисък в сравнение с тези в европейските държави – за периода 2014-2018 г. средният брой донори (реализирани и нереализирани) в страната на един милион население е 5,54, докато в ЕС той е 20,74 на 1 млн. население. От ведомството изтъкват и поредица от проблеми, които водят до този факт – недостиг на органи за трансплантация, липса на достатъчна информация на българските граждани относно необходимостта от човешка солидарност и насърчаване на донорството, недостатъчна ангажираност на ръководствата на болниците в процесите по откриване и поддържане на потенциални донори, недоразвита материална база за вземане, съхраняване и присаждане на стволови клетки, лимитирано възстановяване на разходите за трансплантационния процес в България, нормативни ограничения и още, и още.
От там набелязват и нуждата от мерки, с които процесът да тръгне в по-добра посока като подобряване на организацията за идентифициране на потенциални органни донори на национално и болнично ниво, развитие на национална система за продължаващо обучение на координаторите по донорство, ангажирани на всички големи лечебни заведения, които имат потенциал да участват в трансплантационните процеси, провеждането на информационни кампании с акцент върху темата за донорството, включително и за ползата от доброволно и безвъзмездно донорство на стволови клетки за лечение на болни с ракови заболявания и други.
През пролетта темата за трансплантациите събра на кръгла маса в парламента водещи специалисти, ангажирани с трансплантационната дейност, които очертаха основните проблеми в органната, тъканата и клетъчната трансплантация и настояха за законодателни промени, които да тласнат тази сфера на медицината у нас в по-добра посока. Тогава проф. Никола Владов, който оглавява Клиниката по чернодробно-панкреатична хирургия и трансплантология във ВМА, беше категоричен, че е нужно държавата да застане със сериозна подкрепа в тази сфера. Според него е нужно и ресертифициране на центровете, които осъществяват трансплантации. Детският гастроентеролог Мила Байчева се спря на проблема с детските чернодробни трансплантации, посочвайки, че от една година такива не се извършват у нас, а д-р Сибила Мариновa, началник на отделението по анестезиология и интензивно лечение в МОБАЛ „Д-р Стефан Черкезов“ – Велико Търново и регионален координатор по донорство обособи като огромен проблем, че голяма част от българските лекари не знаят какво е мозъчна смърт. Според проф. Георги Михайлов, бивш директор на Националната специализирана болница за активно лечение на хематологични заболявания, големият проблем с трансплантациите е тяхното финансиране.
Дали обаче всички пропуски, за които алармираха специалистите и за които признава и самото здравно министерство, скоро ще ангажират властта у нас, която е прекалено заета с други проблеми, ще разберем. Решаването им обаче е от жизненоважно значение за спасяването на стотици човешки животи. Защото статистиката е страшна и говори сама за себе си:
Чакащите за трансплантация в България са 942 души. Отказите от хора, които приживе са изразили несъгласие за вземане на органи, тъкани и/или клетки към 05.08.2022 г. от 2005 г. насам са 2 813.
През изминалата 2021 година подадените донорски ситуации у нас са едва 23. От 30 лечебни заведения-донорски бази в страната само 9 са уведомили за потенциални донори, с чиито органи би могло да се спаси човешки живот. Над 1000 души, включени в листата на чакащите за трансплантация, са починали през последните 10 години.
И въпреки мрачните данни, които трябва да са „червена лампа“ за отговорните институции, мерки за по-голяма мотивация и по-голяма ангажираност на екипите, свързани с идентифицирането на потенциални донори, към момента липсват. На места, където е създадена нужната организация, това се случва, дарява живот и може само да бъде подкрепяно и да служи за пример. Но то е недостатъчно на общия фон чакащи за трансплантация. Кампании за нуждата от донорство и трансплантация също липсват. За темата се говори спорадично, обикновено когато се извърши трансплантация.
Една от активностите, с които например, се отбелязва Европейският ден на донорството у нас, бе засаждане на рози в памет на донорите, с чийто орган е спасен живот. В коментар за това София Пенчева, майка на 23-годишния Йордан Пенчев, който имаше нужда от сърдечна трансплантация, но не дочака своето ново сърце и живот, отправи следния апел в ефира на btv в края на миналата година:„Кога за последно чухме и видяхме нещо за донорството? Последно когато беше Европейският ден на донорството – тогава едни хора го отбелязаха, засаждайки рози. Не садете рози, уважаеми. Посадете си сърца и мозъци, защото донорството е сърце и разум. Разберете го от позицията си на упрaвляващи, предайте го на обществото. Направете така, че лекарите, които го работят, да го работят с мотивация. Къде са учителите – това се възпитава. Къде са родителите? За това се говори…“.
Може би е добре да я чуем. Заслужават го всички тези близо 1000 души, живеещи с надежда за нов живот, заслужават го семействата им, заслужават го и лекарите, които успяват да дадат тази надежда, въпреки пропуските на системата. Длъжни сме да тласнем този процес в по-добра насока и заради паметта на всички, които са успели чрез най-трагичния начин да помогнат за нечие спасение.
Полина Тодорова
