Д-р Богдан Мирчев е завършил медицина през 2019г. в Медицински университет-Пловдив. От 2020г. е специализант по Съдебна медицина и деонтология в УМБАЛ „Александровска“. От 2022г. е и асистент в Катедрата по Съдебна медицина и деонтология към Медицинският факултет на Медицински университет – София. Разговаряме с него за естеството на професията на съдебния медик, която често остава в сянката на внимание, а всъщност има огромно значение, за кадровия дефицит в тази сфера на медицината и мерките, които са нужни, за да има повече желаещи да я практикуват.

Д-р Мирчев, защо се насочихте към специалността съдебна медицина?

Интересът ми към тази специалност се породи още във втори курс от следването ми по медицина, когато се запознах с основния учебник по специалността. Впечатли ме това, че специалността представлява „мост“ между медицината и правото и цели разрешаването на медицинските въпроси, възникнали в хода на правораздаването. Съдебната медицина служи на правораздаването с даването на експертно становище по казуси, които не са от компетенциите на тези органи, като разяснява медицинските въпроси и механизми, това е нашата роля. В този смисъл ние се явяваме „адвокати“ на мъртвите и сме в „услуга“ на тези, които вече не са измежду живите.

Как преминава един работен ден на съдебния медик?

Моят работен ден започва в 8 часа сутринта, имаме сутрешен рапорт, както във всички останали отделения, след което случаите се разпределят и те могат да се отнасят за починало, за живо лице или по документи. След това най-често се пристъпва към аутопсионната дейност, която е консервативна дейност, извършвана по един и същи начин от векове. След което оформяме документацията, която е под формата на съдебно-медицинска експертиза, както и останалите съпроводителни документи.

От години сферата на съдебната медицина е давана за пример за кадрови дефицит. Какви са причините за това според Вас?

Причините са доста комплексни и се припокриват с проблемите, които са налице и в останалите специалности в медицината. Ние не сме изолиран остров и изпитваме кадровата криза, която засяга цялото здравеопазване. Според мен, отговорните институции, трябва да обърнат внимание на щатната политика в съдебната медицина, защото в много областни лечебни заведения щатните бройки за съдебни лекари не достигат. Другото, на което трябва да се обърне внимание, е материално-техническата обезпеченост на клиниките и отделенията – това ще подпомогне не само съдебно-медицинската дейност, а и здравеопазването като цяло. Забавянията, особено в изследванията на биологичните материали – токсикохимията на кръвта например има ключово значение, защото тя e oт най-бързо компрометиращите се тъкани. Затова е нужно изследванията да бъдат извършвани във възможно най-бързи срокове и за целта е необходима материално-техническа база. От критична важност е и правилното интерпретиране на резултатите, защото зад тях стоят човешки съдби. Поради това е изключително важно лечебните заведения да бъдат оборудвани с поне абсолютния технически минимум, който да подсигури съдебно-медицинската дейност на ниво, което няма да позволи допускането на пропуски. Мерки в тези насоки биха били много добър старт.

Липсата на достатъчно кадри поражда ли рискове за забавяне на изготвянето на нужните експертизи, а от там и на целия правораздавателен процес?

Да, съществува такъв риск и той е обусловен от факта, че случаите за които е нужна съдебномедицинска експертиза постоянно нарастват, в същото време, броят на съдебните лекари недостига, а половината от практикуващите в момента колеги, са в пенсионна възраст. Това със сигурност създава предпоставки за забавяния. За мен лично работата в извънработно време е вече нещо обичайно. Това се налага, защото забавянето на наша експертиза би силно ограничило последващите оперативни действия, поради това се налага да работим и в извънработно време. Кадровият дефицит води неимоверно до професионално натоварване, с всички последици от това.

Как се справяте с емоционалния товар на вашата професия?

Медицината като цяло е тежка професия, независимо за коя тясна специалност става въпрос. Това не е професия за хора със слаби нерви. Факт е, че нашата специалност има по-голямо емоционално натоварване, защото съдебната медицина показва наяве негативните аспекти на едно общество. Но и фактът, че чрез моята работа, тези негативни аспекти биха били намалени, ми дава мотивацията да бъда съдебен лекар.

И все пак, честият досег със смъртта и проявите на насилие, с които се сблъсквате в практиката, не ви ли демотивира ?

Мотивацията ми идва от това, че чрез моята работа помагам на обществото като цяло. Например при един, наглед тривиален случай, могат да се установят данни, които дават основание да се направи преценката, че най-вероятно се касае за убийство. Преди извършването на аутопсията, такова съмнение от страна на властите не е съществувало. Също така, ме мотивира и фактът, че чрез моята работа, близките на починалите получават така нужната им информация за последните минути на любимите им хора.

При подобни тежки случаи, интересувате ли се от развитието им в съдебния процес? Имали ли и сте казуси, при които знаете за извършено тежко престъпление, но разбирате впоследствие, че няма задържан или пък присъдата изглежда малка?

Бих казал, че разделям отговорностите и знам докъде се простират моите задачи. Тези преценки, за които питате, са от компетенцията на съдебната власт. За мен, какъвто и да е резултатът от последващото дело, резултатите, които са дадени в експертизата ми, не се изменят.

Имате ли случай, който е оставил особен спомен във вас предвид тежестта на извършеното?

Не мога да подредя случаите по важност. За мен всички те имат своята равна значимост. В съдебната медицина, това което ние предоставяме на властите, резултатът от експертната ни преценка, е вид творчество. За мен всички случаи са равни по своята важност за обществото. Разбира се, има такива, които са впечатляващи от броят жертви или жестокостта на насилието, но може би именно при тях се проявява професионализмът – човек да успее да се абстрахира от мащаба и да разглежда случая, като поредица свързани факти, които трябва да бъдат интерпретирани и разяснени.

Какво е вашето послание към съсловието в Световния ден на здравето?

Моето послание е да помним, че ние, като гилдия трябва бъдем в услуга на нашите пациенти и съграждани. Това е нашето призвание и нашата отговорност, както приживе, така и след смъртта на човека. Моето послание към колегите е и да обръщат внимание и на емоционалния аспект в общуването с пациентите и близките им. Възприемането за сериозността на една диагноза е до голяма степен в зависимост от начина, по който тя бива съобщена и обяснена.

Полина Тодорова