Днес се отбелязва международният ден на анестезиолога. По този повод разговаряме с д-р Елена Щърбанова, специализант по анестезиология към Клиниката по анестезиология и интензивно лечение (КАИЛ) в УМБАЛ „Света Екатерина. Д-р Щърбанова има опит и като доброволец в ковид отделение по време на пика на пандемията.

Д-р Щърбанова, защо се насочихте към анестезиологията?

Анестезиологията беше сред обмисляните от мен специалности, още докато бях студентка по медицина. Впоследствие, работата ми в ковид отделение беше решаващ фактор в тази насока. Като студентка започнах работа като болногледач в кардиологията на УМБАЛ „Св. Екатерина“, а впоследствие и в ковид отделението, когато беше пикът на пандемията. След това станах част от екипа на Клиниката по анестезиология и интензивно лечение (КАИЛ), където работя и в момента. Престоят ми в структурата за лечение на болни от ковид буквално преобърна представите ми, защото сблъсъкът с това да лекуваш пациент в тежко състояние, намиращ се между живота и смъртта, е много голям. Не можеш да останеш равнодушен и да бъдеш същият човек след това. След този опит за мен вече нямаше съмнение в каква посока ще се ориентирам и не бих сменила анестезиологията за друга специалност.

Кои са най-големите предизвикателства в професията на анестезиолога?

Може би това, че пациентът се проследява изцяло – преди операцията, по време на операция и след нея. Тежките случаи и за съжаление, нещастни, които неминуемо има в нашата професия, се понасят тежко и за нас, лекарите. Ние вече сме запознати донякъде с историята на пациента, с живота му, до някаква степен с роднините и близките му, и миговете на загуба се преживят трудно. Когато обаче дойде пациент, изпълнен с доверие към нас, човек, който е връщан от други места, и видим как се изписва от реанимация и след това от болницата – това носи голяма радост, удовлетворение и мотивация да се развиваш по най-добрия за пациентите начин. Анестезиологията и реанимацията е специалност, която обхваща цялата медицина – прилагат се всички предмети, които се учат в университета. Това е така, защото гледаме на пациента като на едно цяло и фокусът не е само върху отделни системи и органи.

Какви случаи остават по-ярка следа във Вас като лекар?

Когато има по-дълго пролежали пациенти, те често като че ли стават част от екипа ни и всички се борим за тях. Имали сме и много млади пациенти – хора в много тежко състояние – с ампутирани крайници, след тежки операции, с полиорганна недостатъчност. Когато ги видим изписани и да се връщат към нормалния начин на живот, това въздейства много силно.

Имаме ли достатъчно млади анестезиолози в България?

В контекста на протестите, които се организират у нас, смятам, че не само младите лекари, но и нашите учители в професията, са изключително недооценени финансово. Това не е основният мотив, но когато човек посвети огромна част от времето си на тази професия, не е редно да трябва да работи на две и три места, както се случва с голяма част от колегите, за да могат да имат относително нормален начин на живот. Това е изключително изтощаващо и рискува понякога да доведе до некомпетентно отношение спрямо болните поради огромното натоварване и натрупващата се хронична умора и стрес. Аз лично съм много благодарна, че около мен има много млади колеги, избрали професията на анестезиолога – с някои от тях сме започнали, други идват след нас, трети са били преди нас и са били наш мотиватор. Всички искаме да останем в България и всеки да допринасе по някакъв начин за обществото. Голяма част от напусналите страната колеги са ни споделяли, че това не е било по тяхно желание, а решението е било продиктувано от условията, в която трябва да работят.

Кадровият проблем с анестезиолозите обаче е голям извън София, въпреки обявените свободни места за тази специалност. Защо?

Аз самата не съм от София. При завършването си пред всеки от нас стои дилемата дали се върне в родния си град, ако не е от столицата. Този въпрос е стоял и пред мен. Като специализант обаче съм искала да се науча на място, в което има най-много работа. Човек трябва да се нахвърли на дълбокото, за да може един ден да има какво да даде, когато отиде на друго място. Аз съм от Бургас, но на този етап все още смятам, че моето място е в болница „Св. Екатерина“.

Следите ли протестите на младите лекари, подкрепяте ли ги?

Да, следя ги. Напълно разбирам колегите и ги подкрепям. Не мисля обаче, че протестите трябва да се разделят на протести на младите или на по-възрастните лекари. Всички медицински кадри – от най-ниското до най-високото звено заслужават по-добри условия на труд, за да могат да работят пълноценно и да водят нормален начин на живот.

Имате опит и като доброволец в Кения. Какви са впечатления Ви от там?

Това беше една възможност от лятото на 2024 г., която беше повратен момент в живота ми. Винаги съм искала да отида в Африка и да помогна с каквото мога, каквото и да е то – малко или голямо. Благодарение на фондация „Втората миля“, която организира доброволческа мисия до там, успях да се свържа с хора, които искаха да помагат спрямо възможностите си – да работят в сиропиталища, да купуват храни, да покажат любов и внимание към децата там – нещо, от което те имат най-много нужда. В Кения прекарах три седмици в едно сиропиталище, което беше и училище за деца. Някои от децата живееха изцяло там, други посещаваха само училището. По-голямата част от тях бяха сираци, а други имаха родители, но поради голяма бедност бяха оставени там. Това беше момент, който много ме отрезви за ситуацията, в която се намирам – за това какво имам и за какво трябва да съм благодарна. Определено мисля да повторя този опит и планувам да посетя Африка отново.

Кои са вашите ментори в УМБАЛ „Св. Екатерина“?

Изключително съм благодарна, че професионалният ми път ме доведе точно в тази болница, защото тя ми постави много силни основи. Работят с колеги, които гледат на пациента като на едно цяло, като една личност, която има нужда от помощ и се прави най-доброто да му се помогне. Благодарна съм на всичките си ментори в реанимация – доц. Абединов, д-р Тенев, д-р Нацев и всички други, които инвестират в нас и помагат да се развиваме по добър начин. Атмосферата е колегиална, а това е важно, особено когато натоварването е голямо и има часове извънреден труд. За мен болницата „Св. Екатерина“ е много скъпо място, което ми е дало много и аз на свой ред искам да дам много.

Полина Тодорова