Наскоро бе обявена първата за годината трансплантация, при която майка дари бъбрек на сина си. Операцията бе извършена от екип на УМБАЛ „Лозенец“, като в трансплантационния екип участва д-р Борил Петров, началник на Клиниката по урология в лечебното заведение. Разговаряме с него за извършената трансплантация, но и за причините за малкия брой подобни операции у нас.

Д-р Петров, наскоро в УМБАЛ „Лозенец“ бе осъществена бъбречна трансплантация, при която майка стана донор на сина си. Бихте ли разказали малко повече за този случай?

Отдавна подготвихме майката и сина за тази трансплантация. Преди да пристъпим към нея обаче имаше заболявания, които трябваше да бъдат излекувани предварително, за да не се получат неочаквани усложнения по време на самата манипулация или след нея. Докато чакаше трансплантация, пациентът ходеше на хемодиализа три пъти седмично в продължение на две години, тъй като страдаше от нефритен синдром. На практика хемодиализата го поддържаше жив и беше животоспасяваща. През тези две години на хемодиализа той поддържа много високи стойности на кръвното налягане – това е характерно за пациенти с бъбречни заболявания и трудно се повлиява от медикаменти. Момчето беше включено в листата на чакащите за трансплантация, но до момента нямаше подходящ трупен донор и това беше причината майката да се реши на тази крачка. Като цяло това е стандартна манипулация, нямаше нещо необичайно. Може би единственото по-различно в този случай бе, че по правило, когато имаме бъбречна трансплантация от жив донор, се взима левия бъбрек. Тук обаче имаше повече съдове на левия бъбрек и поради тази причина решихме да го оставим за майката и да вземем десния. Това технически е малко по-сложно, но като цяло не е нещо много по-различно от стандартната бъбречна трансплантация.

Какво е състоянието на двамата, същестуват ли рискове за майката, дарила бъбрека си?

Момчето скоро ще бъде освободено за домашно лечение и проследяване. Той се чувства добре, още на третия ден беше нормализирал нивата на креатина в серума, така че бъбрекът работи. Майката също на седмия ден беше изписана от болницата в добро състояние, щастлива е. Факт е, че тя остава с един бъбрек и ако се разболее, има вероятност да се стигне дори за диализа и за нея. Затова тя ще подлежи на редовен контрол и проследяване. Има хора, които се раждат с един бъбрек и живеят цял живот с един бъбрек, без дори да знаят това.

Какви са рисковете при трансплантацията от жив донор?

Рискове съществуват. Когато се прави трансплантация, при която ще се вземе бъбрек или част от черния дроб от жив донор, приоритет е винаги неговото здраве, защото на практика това е здрав човек, а ние чрез тази манипулация малко или много го инвалидизираме, отнемаме част от него. Така че винаги съществува риск, но до момента не сме имали някакви здравословни проблеми с живите донори.

Защо страната ни продължава да е на едно от последните места по брой трансплантации в ЕС?

Трансплантацията, осъществена при нас, действително беше първата за тази година, като в последните години се наблюдава тенденция общият брой на тези манипулации да намалява. Може би пандемията оказа влияние, но като че ли оказа влияние на трансплантационната дейност само в България, защото нашите съседи като Румъния и Търция продължиха да работят активно в областта на трансплантациите.

Проблемът е много комплексен. На първо място имаме много малко трупни донори. На следващо, нашата организация, логистиката е много слаба. В края на миналата година имах възможност да посетя с колеги Турция, където обменихме опит в сферата на трансплантациите, други колеги посетиха Букурещ. Впечатленията ни са, че организацията им е по-добра от нашата, технически като изпълнители, като хирурзи нямат на какво да ни научат. В България бъбречни трансплантации се правят от далечните 1968-1969-та години. Това, което ги отличава обаче, е именно организацията. В Турция в момента се обмисля взимането на органи от трупни донори не само в мозъчна смърт, а и в сърдечна смърт. Това на Запад вече се прилага във Великобритания и в Холандия, предполагам и други западноевропейски страни ще въведат тази програма. Ние изоставаме в това отношение.

Къде точно „куца“ системата у нас, за да имаме толкова малко трансплантации – хората отказват да дарят в момента на загуба, имаме пропуски в организацията, за които споменахте или главната причина е друга?

Поддържането на един донор, т. нар. кондициониране, е много сложен процес и технически се изискват сериозни познания. Има няколко болници в България, които основно подават донори – това са плевенската „УМБАЛ „Д-р Георги Странски“, МОБАЛ „Д-р Стефан Черкезов“ във Велико Търново и УМБАЛ УМБАЛ „Св. Марина“ – Варна. Това са основните болници, от които получаваме донори и с чиито органи впоследствие реализираме трансплантации. Ще призная и че сме имали и ситуация, при които ни се праща донор с  C-реактивен протеин 300 при норма до 5 – това означава, че има инфекция, която ние ще пренесем директно на реципиента, който ще бъде под имуносупресия

По отношение на желанието за донорство в България – и това е слабо развито у нас. Винаги питаме близките дали са съгласни да дарят и понякога, докато очакваме решението им, се губи ценно време, през което намалява и качеството на органите, които можем да вземем. Друго, което е важно е, че много от нашите кандидат рецепиенти са в здравословно състояние, което не ги прави подходящи за трансплантация. Трансплантацията сама по себе си е елементарна като операция, но следтрансплантационният период, когато се започне да се дават медикаменти и вече има чужд орган в пациента, понякога много трудно такива пациенти се справят здравословно.

А това е факт от дълото чакане за трансплантация, през което настъпват увреждания или от неоптималното обгрижване на пациентите през този период?

Едната причина е, че хемодиализата уврежда съдовете на пациентите. Другата е, че имат придружаващи заболявания, които или не са диагностицирани и ние разбираме за тях, едва когато пациентите дойдат за самата трансплантация, или не са достатъчно добре излекувани. Затова понякога ни се случва от всички изпратени потенциални рецепиенти да не можем да изберем някой, който би се справил добре с новия си орган.

Kaкво трябва да се промени в този процес?

Най-напред диализните центрове трябва да следят здравословното състояние на своите пациенти, на потенциалните рецепиенти, а не само да ги викат за диализа и да ги пускат да си вървят. Има придружаващи заболявания, които налагат намесата на различни специалисти от медицината. От чакащите за бъбречна трансплантация над 800 пациенти у нас не всички са подходящи за трансплантация, но те продължават да се канят, когато има донорска ситуация, защото компютърът показва, че те имунологично са съвместими с донора, но на практика общото им здравословно им състояние не позволява да се извърши тази операция. Ето защо списъкът с чакащите за трансплантация трябва да се актуализира много редовно и пациентите, които не са подходящи, да не се викат при донорска ситуация и реално да им се дават празни надежди. Имаме пациенти, които ги викаме два-три пъти и всеки път им казваме, че имат неизлекувани заболявания и не са подходящи за трансплантация, защото тя би била опасна за тях. Така че диализните центрове играят много важна роля в това отношение.

Защо е важно да се даряват органи в тежкия момент на загуба на близък?

Това е един много труден момент за решение. Близките трябва предварително да са готови с него. Това може стане с широко разясняване на нуждата от даряване на органи чрез всички медии. На форума в Турция, който посетих, колегите бяха подредили плакати на автори от различни краища на света, апелиращи за даряване на органи. Най-впечатляващите от моя гледна точка съм ги снимал. Смятам, че това е най-важната стъпка в тази посока.

Полина Тодорова