Не. Това не е онзи „Разпети петък“, след който идва Великден. Това е петъка, който медици, учители и като цяло общество чакат. Едните с надежда за по-строги мерки, други – с надежда за по-прецизно осмисляне на ситуацията и по-адекватни мерки, неорязващи доходи. Общество се дели, съсловия се сочат с пръст, а държава чака. Единствен постоянен в действията си се оказва вирусът. Тъжно, страшно и опасно.
Как стигнахме дотук?
Лесно. Да заложиш на самодисциплината и сериозността на общество, което сякаш в ДНК-то си носи стремеж да бъде „тарикат“ е грешка. За народопсихологията ни обаче знаем от доста по-рано. Единици са случаите, когато лекар или зъболекар се посещава навреме – при наличие на малки оплаквания. Напротив – тук караме до „откат“, с цел да се размине. А като не се размине включва народната ваксина – ракия и оцет. Ако тя не помага – „ще се мре значи, давай да ходим на лекар“.
Същото наблюдавахме и при коронавируса (COVID-19). От обществото се изискваше следните три правила – „носене на маски“, „дезинфекция“, „дистанция“. В началото добре направихме – спазвахме ги. Обаче бързо конспиративните теории, че „тоз парцал не помага“, че „всичко е за да спрем да говорим“, че „да не можем се прегърнем“ ни примамиха като къщичката на вещицата със сладкиши, а ние подобно на Хензел и Гретел се затичахме към нея. То не бяха статуси с патоса, за света след коронавируса, за това как усмивката по лицата на малките ни наследници ще изчезне и се депресират, как едва ли не предотвратяването на разпространението на вируса е по-зле от самия вирус. Трогателно.
Дойде лятото. Безгрижие. Плаж, море. Няма лошо – „за витамин Д го правим, не за друго“. Забравихме, че това, което варира не е вируса, а ние – нашият имунитет. Въпреки това още лятото имахме запълнени легла с болни от коронавирус в болниците. Но това не бе на дневен ред. Политическите пристрастия взеха връх и ние решихме да оставим темата за вируса за друго време. Събирания на едно място много хора, без да се носят маски от повечето (а някои дори горяха маски…), увеличаване на конспиративните теории с цел борба на този, който не ти изнася и т.н. от една страна. От друга лутането в държавното управление и подготовкатана здравните заведения повече приличаше на лутане, отколкото на реална стратегия – и то до такава степен, че някак разпъването на легла в залите март-април месец изглеждаше повече като план (разбира се, далеч от перфектен), отколкото сега.
Така всичко това забърка един коктейл с име „Провал“. И ние го ударихме на екс. Защото сме си такива – докато не се опарим, не можем да разберем, че огънят е опасен, независимо какво ни говорят някакви там италианци, испанци, американци.
Виждайки какво се случва ноември месец в страната ни и със здравната система, въобще не съм изненадан. Въобще не съм и шокиран, когато някой приятел/познат, който вчера ми се подиграваше, че „няма вирус, отвори си очите“, днес ме пита откъде да си намери антибиотик. Не съм и радостен, макар да съм бил прав. Седиш и се чудиш какъв съвет да дадеш, а онова в главата ти „казах ли ти“, което искаш да изречеш го заглушаваш. Не е време сега за това. После, като отмине всичко.
Сега си повтаряме, че сме на война. Но на война дисциплина се спазва от всички – от войници, от общество, от държава. Ако се желае победа. Ние не положихме сами дисциплина като общество и предаваме своите „войници“. Да, ще кажете, че сте носили маска – но правилно ли я носихте, защото масово в обществен транспорт маската или е на брадичката или под носа. Това не е носене на маска. Това е тарикатеене.
Трябваше да разберем за толкова месеци, че до появата на ваксина или универсално лечение трябва да приемем фактите и да се борим с вируса, а не с нас самите. В същия момент ни почнахме да се караме сега училищата да останат ли отворени или не. Родители казаха, че искат да са отворени. Държавата отговори – ок, но с маски. Родилите контрираха – „ама психиката на децата така се скапва“. Държавата отново отговори – тогава онлайн. И този спор като тенис мач доведе не до ясното въвеждане на мерки в учебния процес, а до починали учители.
Въведоха се коридори. Махнаха се коридори. Пак се въведоха коридори. Пак се махнаха. Не ме питайте сега какво и кога има – не знам.
Всяка една такава объркваща заповед, объркващ ход води 8 месеца след началото на пандемията рони и малкото доверие в управлението, в мерките. Една война не се води чрез „попитахме 100 човека“.
Оттук насетне какво?
Сложен въпрос. Със сигурност е необходимо затягане на мерките. Обезателно. С тази здравна система, която обезкървена от липсата на реформи и с куцаща пред обстрела на вируса, в комбинация с желанието родно да си все „тарикат“, нямаме друг избор.
Ами икономиката, нима само здравният министър ще решава?
Разбира се, че и икономиката трябва да бъде чута. Защото както здравната система, така и икономиката ще дадат жертви и ако не се мисли достатъчно добре и двете довеждат до смърт. Защото без доход, хората нямат пари за храна и лекарства, което означава влошаване на тяхното състояние и още повече натоварване на така намиращата се на червено здравна система.
Представете си една везна. От едната страна е здравната система, а от другата икономиката. Макар вече да е късно да търсим „златната среда“, то не трябва едното да бъде жертвано за другото. В противен случай и за двете ще е пагубно.
И кой тогава ще реши?
„Разпети петък“ е за нас като общество, но и за лидерите ни. Кое и как да балансираме не зависи само от един човек. Но посоката трябва да се направи от тези, които повтарят, че са лидери и са начело на държавата. Тяхното време дойде да се доказват напълно. И като виждаме какви лидери имаме, скептицизмът се усеща. Успокоението вече не трябва да идва с приказки, а с действия. А всяка грешна стъпка вече е забранена.
И за управници. И за общество.
Даниел Георгиев
