Продължаваме поредицата си от интервюта с най-младите лекари на България, а именно Випуск 2016 на МУ-София. Днес Ви представяме д-р Георги Попов – определено една от най-интересните личности, с които сме имали удоволствието да комуникираме. Д-р Попов е и част от екипа на Medical News.

Върнахме го шест години назад във времето, за да ни разкаже за своя избор, както и за най-запомнящите се случаи от следването си.

Защо избрахте медицината преди 6 години?

Бях излъган от баща ми преди 25 години. На прощапулника ми хитрецът, самият той лекар УНГ, за „лекар“ сложи не стетоскопа, както е по принцип, а унг-рефлектора. Бебето Гого постъпи точно като врана и отиде при лъскавото…и работата беше решена.

Сериозно обаче – не избрах медицината преди 6-години, а по-отдавна и честно казано нямаше определен „момент“, в който това решение беше взето, по скоро става дума за постепенен процес. Винаги например съм харесвал биологията, такъв беше и профилът ми в гимназията. От нея пък по естествен път стана ясно, че интерес ми е основно човекът, много повече от животните и растенията.

Нямам обаче съмнения, че това, че баща ми е и дядо ми е бил лекар e повлиялo много. Детето искаше да е „като тати“ като порасне, мисля, че това е едно от най-нормалните неща на света. Отраснах с мисълта, че това ще е моята професия. Свръх-консервативната ми баба не помогна като ежедневно ми набиваше в главата истории за дядо ми и за баща ми…

Къде ще продължите практиката си -в България или в чужбина?

В България. Поне в близките 5-10 години се виждам тук. Но пък след 5 години мога да съм и на съвсем друг акъл. Иначе в  един момент обмислях, макар и не прекалено сериозно, да работя в Испания.

Избрали ли сте си вече какво ще специализирате?

Да. От поне 3 години желаната от мен специалност е УНГ – оториноларингология. Специалността има огромен обхват, хирургична е и има всевъзможни манипулации, много „анатомична“ специалност е и също така има, поне за мен, големият чар, че често буквално можеш да видиш с око болестните изменения и не всичко е изследвания.

Какво мислите за българското здравеопазване в момента?

Темата е много тежка и като цяло не мога да претендирам за свръх-обективност при даването на мнение. Системата в момента има и своите плюсове като например лесната достъпност и относително ниската цена на услугите (тук значение има и специалността за която става дума).

Нищо общо със системите на запад, където може да се наложи да се чака с месеци. Качеството също е добро, разбира се много зависи и от града, болницата и специалистът, но често пъти това, което не достига на българските лекари не е знания или умения, а финанси и условия.

Генерално погледнато намирам системата на здравеопазване за тежко недофинансирана като може би най-големият злодей е пълният монопол на НЗОК. Това не е тайна за никого. За съжаление няма изгледи това скоро да се промени.

А какво е мненивто ви относно системата за специализации в здравеопазването?

Отново трудно мога да дам категоричен отговор. Като плюс мисля, че тя все пак успя да вкара едни малко по-пазарни принципи при предлагането на места за специализанти. В същото време това, че болниците трябва да осигуряват заплатите на специализантите, на фона на недофинансираната система, опорочи идеята.

Сега определено предимство имат хора, които от по-дълго време са решили каква специалност искат и са доброволствали месеци или понякога и години в дадена болница или отделение. Болницата на практика отпуска място за тях, но защото те вече са познати и предвидими кадри.

Ще ни разкажете ли интересна случка от следването си?

Имаше много весели и приятни моменти, но на прима виста се сещам за две случки, които всъщност бяха много тъжни.

Първият случай беше, когато бяхме на цикъл „Неврология“ в ИСУЛ. Приета беше млада жена, мисля, че нямаше 30 години. Наскоро беше родила. Диагнозата, която се обсъждаше беше множествена склероза. Самата жена си личеше, че е много интелигентна, беше и обяснен хронично-прогресиращия характер на болестта и нямаше някакви илюзии за бързо и еднократно лечение, но въпреки това тя го прие изключително стегнато.

Вторият случай беше в спешния кабинет на детската пулмология в „Александровска“. Пристигна майка на около 30 години с малко дете с обострена астма. От дума на дума стана ясно, че има още едно дете, което мисля че стана дума, че също има хроничен проблем. Жената беше много мила и интелигентна. Мъжът и починал от инфаркт преди няколко години на около 30 годишна възраст, тя сама се бореше да си гледа децата, да работи и да се грижи за болестите им. Не беше „бедна“, но очевидно имаше финансови затруднения и въпреки това пожела да си плати за прегледа на лекарката (която отказа и след напускането на майката и детето цитира Йовков „Боже, Боже, колко мъка има по тоя свят“).

Може би тези две случки са ми направили впечатление повече от всичко друго именно заради комбинациято от изключително трагични обстоятелства – семейства, които са вървяли буквално приказно, след което са били ударени от беда и достойнството и силата, които хората са намерили.

Какво мислите за намаляването на държавната субсидия за студентите по медицина?

Поредния въпрос, на който ще се въздържа да дам категоричен отговор. Нито съм макроикономист, нито съм експерт по висшето образование. Чисто принципно смятам, че трябва да се гонят пазарни принципи, тоест предлагането да се определя от търсенето.

Голяма част от колегите студенти, а също и лекари неминуемо ще писнат от промяната и защото ги засяга. В същото време преди няколко дена стана дума за намаляване на финансирането на много хуманитарни специалности и логично – засегнатите хора писнаха, защото ги засяга. Дори когато нещо ни засяга обаче ние трябва да можем да се абстрахираме достатъчно и да гледаме от принципна гледна точка.

Аз не мисля, че само защото става дума за „медицина“ трябва да ни се дават автоматично пари и хората да ни се кланят. Една професия и един труд са толкова ценни, колкото другите хора и обществото мислят. Наистина смятам, че няма „по-достоен“ труд и не мисля, че е правилно мисленето „Аз съм лекар, следователно заслужавам…, а ти си ватмат/миньор/животновъд и следователно заслужаваш по-малко“.

Големият проблем в медицината, повтарям се, е държавният монопол, който пречи на системата да мине в плоскостта търсене-предлагане. А лично мое мнение е, че държавата се меси прекалено много и във висшето образование.

Самото държавно финансиране си е вид социализъм, на запад се теглят студентски заеми, които човек трябва сам да си връща и да си прави сметка дали избраната специалност ще му осигурява препитание.

Връщайки се обаче на въпроса ви – може би намаляването на финансирането не е най-правилното нещо предвид това, че глад за лекари си има и в същото време завършилите се реализират по специалността си в повече от 90% от случаите. Мисля, че сме на първо място по този показател. В същото време факт е и че броя приемани студенти по медицина всяка година се увеличава главоломно. Точно за това ще се въздържа от крайно мнение.

Нещо, за което обаче мога по-категорично да изразя недоумението си е защо, ако ще се гонят пазарни принципи не се увеличава субсидирането на обучението на медицинските сестри. Там дефицитът на кадри е много по-голям.

Д-р Радислав Наков, Medical News