Повод за този коментар е новината, че започва „пилотното“ въвеждане на биометричната идентификация в двадесет болнци в страната.
В него обаче няма да анализирам законсъобразно ли е регламентирано изискването за автентификация с биометрични данни при хоспитализации и дехоспитализации, тъй като подобни аргументи дълго бяха разисквани в публичното пространство както в мои публикации, така и в публикации на колеги.
Потърсих как е уредено това в други държави и установих, че в САЩ някои болници са въвели такава възможност, за да предотвратят кражба на самоличност и здравна застраховка. В такива случаи увреден е самият застрахован и често пациентите се съгласяват на подобни мерки. Така се стига до анализ на причините за въвеждане на това задължително изискване в България.
От Министерството на здравеопазването обясниха, че “това ще даде яснота дали вие присъствате в болницата, когато ви се изписва лечение, дали присъствате в аптеката, когато някой казва, че сте си купил медикаменти“. От това изказване става ясно, че ние сами по себе си нямаме яснота кога присъстваме в болница или аптека.
Обаче става също така ясно, че МЗ и НЗОК са узнали или предполагат за случаи на пациенти, които не се намират непрекъснато в лечебното заведение за периода на хоспитализацията си или никога не са били реално хоспитализирани.
И тъй като тези случаи явно са толкова много, че си заслужават да извадим от ръкава поредния електронен четец (вече има такъв за чекиране на лични карти), нека се запитаме как се случва това. Логически съществуват две хипотези, които правят горното предположение на МЗ и НЗОК възможно.
Пациентът не знае, че личните му данни се използват, за да се симулира хоспитализация, а лечебното заведение създава необходимата за приема (направление за хоспитализация), пролежаването (история на заболяването, изследвания, информирано съгласие с подпис на пациента и др. документи) и изписването (епикриза) документация, като вписва данни с невярно съдържание и получава заплащане от РЗОК.
Изброявам подробно необходимата медицинска документация за да илюстрирам големия брой лица, евентуално ангажирани в подобна, безспорно незаконосъобразна дейност-личният лекар или лекарят в спешното отделение, който „издава” направлението за хоспитализация; лекуващият лекар, който „оформя” историята на заболяването, всекидневно „отразява” състоянието на пациента; медицинските сестри, които „извършват” манипулациите и „попълват” температурния лист; рентгеновия лаборант и рентгенологът, които „извършват и разчитат” образните изследвания; лаборантите, които „взимат” кръв.
При наличието на толкова много документи, изискващи присъствието на пациента, неговия подпис и отразяването на състояние, което не съответства на действителността и това може да се докаже чрез експертиза, не виждам какви затруднения изпитва РЗОК при осъществяване на подобни проверки и налагане на санкции към този момент.
Всеки пациент, освен това, има право да получи информация от НЗОК за всички заплатени медицински услуги и да сигнализира, в случай, че узнае за подобна злоупотреба с личните му данни. Изключително евтино би било и провеждането на анкети сред случайно подбрани пациенти относно престоя им в дадено лечебно заведение. Ето защо при анализ на тази въможност, не виждам ролята на пръстовия отпечатък.
Другата възможна хипотеза е описаната по-горе дейност да се извършва със знанието на пациента. Тогава обаче дори сканиране на ретината и прием пред зоркия поглед на нотариус няма да е достатъчно добро решение.
Ако пациентът се е съгласил да лежи в болница без да е болен или да му бъде извършено дадено изследване без да е било необходимо за неговото състояние, пръстовият отпечатък няма как да разреши проблема. Тук обаче следва да се замислим защо пациентът се съгласява да бъде формално хоспитализиран без да присъства в болницата или да страда от посочената диагноза?
Причините могат да бъдат няколко-за да му бъде извършено изследване, за което трябва да си заплати или да изчака получаване на направление в извънболничната помощ; за да злоупотребява с обезщетения за временна нетрудоспособност; защото клиничната пътека е предвидила определен алгоритъм и пациентът не се нуждае от цялостното му изпълнение, а само от част от него; защото медицинските сестри в отделението са много красиви и т.н;
За всички тези причини има и съответните възможни мерки, стига контролът да е достатъчно ефективен. Реформата на извънболничната помощ и регламентирането на медико-диагностичните направления например, според конкретната необходимост на пациента, а не според броя им за съответния период, ще редуцира броя на пациентите, които се съгласяват да подписват документи с невярно съдържание.
Планирането и адекватното проследяване на хронично болните пациенти също ще доведе до по-ефективно управление на средствата за медико-диагностични направления. Определяне и анализ на профила на пациентите в листата на всеки един общо-практикуващ лекар също ще подобри адекватното им разпределение.
Ревизирането на алгоритмите на клиничните пътеки (а защо не и цялостна промяна на тази пътечна концепция) и особено премахването на изискването за минимален болничен престой ще спести много недоразумения между лекари и пациенти, имащи дързостта на оздравеят по-рано от предвиденото в пътеката.
С тези примери искам да подчертая, че дори едновременно да се въведе изискване за чекиране на лични карти, вземане на пръстови отпечатъци, съхраняване на ДНК от пациента, снимка в цял ръст и съставяне на родословно дърво до пета степен по съребрена линия, тези мерки ще наподобяват патогенетичното лечение при автоимунни заболявания. Или с други думи ще се лекуват симптомите, но не и причината.
Всички предложения до този момент въвеждат само и единствено рестриктивни мерки, които демонстрират отчаяние и невъзможност да се атакува причинителя на болестта. Опитвам се да се досетя кога за последен път някой е говорил за анализ на качеството и неговото повишаване (а не количеството, не сливане/отделяне, не наказания, уволнения, репресия, взаимни обвинения).
Качество, което се измерва в удовлетвореност на всички участници в системата на здравеопазването и което води до ефективност, саморегулация и по-ниски разходи в дългосрочен аспект. Снемането на отпечатъци обаче е символ на взаимно изгубеното доверие в здравеопазването, което прави невъзможен дори разговорът за качество.
А както е казал Уилиям Деминг, „не е достатъчно да правиш най-доброто, първо трябва да знаеш какво правиш и после да правиш най-доброто”.
Адв. Мария Шаркова е автор на рубриката „Медицина и право“ в Medical News. Повече за адвокат Шаркова и правните услуги, които предлага, можете да прочететена страниците на нейния блог.
