Доц. Юлиян Ананиев; Катедра по обща и клинична патология, Медицински факултет, Тракийски университет – Стара Загора
Да, днес е 18-ти Ноември – ден, в който аз и много мои колеги от съвсем скоро се замисляме за това – има ли ден като този, в който да се почувстваме . . . достатъчно оценени.
Няма да разсъждавам над това.Не ми е тъжно, не ми е и досадно.
Вместо това ще ви разкажа нещо съвсем накратко . . .
…преди повече от шест години бях на разположение с още един патолог в не малка университетска болница с наистина много и различна патология. Само по себе си това не е добре, но за изграждането на един лекар – патолог . . . да, това беше страхотно.
В късния следобед, почти в края на работния ден в лабораторията връхлетя една санитарка, носейки малко парченце тъкан от операцията на петнадесетгодишно момче. Детето бе прието след като бяха открили голяма туморна формация и се бе наложило да бъде оперирано. В деня – бе подготвено, подадена му бе анестезия и ето операцията бе започнала.
След като екипът от хирурзи бе отворил, бяха взели решение да изрежат малко парченце от туморната тъкан и да я изпратят на нас – патолозите, за да се опитаме да кажем дали туморът бе доброкачествен или злокачествен.
Родителите на детето – обикновени хора от едно село в Южна България стояха пред залата и очакваха отговора . . .
А ние се взирахме под микроскопа. Гледахме тъканта и се опитвахме да открием стигмите, белезите на това дали бе доброкачествен или злокачествен туморът. Всяка клетка, всяко ядро, всяко нещо, което се различаваше под микроскопа. Бе толкова тихо, че се чуваше как стрелките на стенният часовник се отместваха.
– Доброкачествен е . . . да. Доброкачествен е.
Така заключихме…
Стана ми странно.
Сега операцията щеше да приключи. Лекарите щяха да се размият, да излязат, да застанат близо до родителите и да им кажат:
„-Той е добре. Той ще живее и всичко оттук нататък ще бъде наред.“
На свой ред те щяха да плачат, да бъдат благодарни, да разкажат за всичко това на близките си, да празнуват . . .
. . . вероятно никой от тях нямаше да узнае, че в този ден, в това време, там далче от бялата и чиста зала, в едно място покрито с прах, но пък изключително светло и приветливо, двама души застанали пред микроскопите си са дали отговор на въпроса – как ще продължи животът . . .
Усмихвам се.
Усмихвам се, но не защото не се радваме на славата, на блясъка, на признателността, напротив – имаме тези си неща по свой начин. Усмихвам се защото в онзи ден преди много години, двама души накараха едно семейство да си отдъхне и да се разплаче от най-голямото щастие. . .
Честит празник „скрити войни“ на медицината.
Бъдете очите и решенията на своите колеги и винаги пазете силата и волята за живот!
