Препечатваме едно много интересно интервю на в.“Преса“ с може би един от най-възрастния практикуващ лекар в страната – проф. Петър Червеняков.

Той е роден през 1925 г. в Сталийска махала, Ломско. Има 63 години активна хирургична и научна дейност. 35 години е републикански консултант по коремна и гръдна хирургия.

Консултирал е и оперирал спешно в 52 болници – университетски клиники, окръжни и районни болници в България, Москва, Чехословакия, Триполи и Скопие. Извършил е над 30 000 операции и асистенции.

Има две изобретения и 12 признати рационализации, над 40 внедрени нови оперативни методи. Главен хирург консултант на Либия 12 години. Удостоен е със званието „Лекар на годината“, носител на орден „Св. св. Кирил и Методий“ I степен.

Единственият български професор – член основател на Европейската асоциация по гръдна и сърдечно-съдова хирургия.

Проф. Червеняков, миналия месец чествахте 90-годишен юбилей и ще си призная – учудих се, когато разбрах, че още оперирате, а освен това сте и началник на хирургията в столична болница. Такова професионално дълголетие!… Всъщност кога направихте последната си операция?

Оперирах само преди два дни. Макар и на 90, ръката ми не трепва, държа уверено скалпела. А какво имате против възрастта ми?

Нищо, професоре. Но това е рядък случай в българската практика, а предполагам и по света хората като вас са малцина. Хирургията не е за всеки, нали?

Продължавам да оперирам, ще го правя, докато мога и докато Господ е отредил. А хирургът е малко по-различен от другите лекари. Хирург става този човек, който е неимоверно влюбен в тази професия и не му тежи.

Трудът е много тежък, той продължава няколко часа, но най-голямото удовлетворение е, че си помогнал не само на болния, но и на близките му. Лекарят трябва да бъде възнаграден, а не да бъде охулван и да се създава негативно отношение към него.

Но нали знаете българската поговорка – във всяко стадо има и мърша?

Не може да има мърша сред лекарите. Моят професионален опит е сравнително малък досега – само 63 години. Не съм видял лекар престъпник. Виждал съм такъв, който е неук, който не е дал помощ, когото не са извикали да специализира.

Началниците сега гледат да приемат пациенти, да получат хонорар от тях и да не обучават младите. Това е страшна преграда, дори пропаст между по-висшестоящите и останалите. Държавата не полага грижа за по-младите. Ситуацията е лоша, затова говорим за лошо здравеопазване, а не за лоша медицина.

Здравеопазването е трън в очите на хората през последните 25 години. Защо се случи така? Всеки министър, като дойде, почва реформа, а резултатите са плачевни.

Никога нашето здравеопазване не е било толкова лошо, както сега. Идеите, които се предлагат като реформа, са пагубни и няма да доведат до неговото подобрение. Цинизъм е, че ще пестим от здравеопазването за строеж на пътища и магистрали.

Трябва веднъж завинаги да се разбере, че здравето на българина не е стока, с която се търгува – болниците станаха търговски дружества, а научните институти бяха превърнати в болници. Т.е. от небостъргача направихме колиби. Не ми е ясно каква реформа ще прави министър Москов.

Професоре, а вас кой ви насочи към медицината, наследствена специалност ли е?

В училище обичах биологията, но математиката повече. Във фамилията ми повечето са инженери. Един от строителите на „Кремиковци“ – инж. Червеняков, е мой първи братовчед. Само аз и брат му станахме медици.

Непосредствено след 9 септември 1944 г. отидох в школа за запасни офицери, където бях от първенците и останах там преподавател. Всички 12 души там решихме да кандидатстваме медицина и ни приеха в един випуск. Отидох по разпределение в Гранични войски в Гоце Делчев. За мен това беше школа за самостоятелно мислене като лекар, като общественик и като човек.

Какви бяха условията там?

Тежки и съвсем различни. Занимавахме се с убити, ранени и след три години на границата поискаха да ме правят голям административен началник в МВР – щях да имам кола, шофьор, заплата от 2500 лв. Дотогава вземах 1500, но отказах.

Поисках да стана ординатор в хирургия. Тогава се основаваше МВР болницата и там попаднах на обаятелната личност на хирурга проф. Чакъров. Той полагаше изключителни грижи и старание, за да науча нещо ново.

След 10 ноември 1989-а лекарите се разделиха на сини и червени, а политическата омраза раздели и тях. Защо допуснахме това?

Омразата я доведе измислената ни демокрация, която погазва основни човешки права. Тази дума в България е само етикет. Не съм преуспявал, използвайки името си на комунист или социалист. Сигурно съм един от малцината леви, които са отишли на собствени разноски да учат в чужбина.

Специализирах за година гръдна хирургия в Чехословакия в тяхната ВМА, докато мои съвипускници – нечленуващи в БКП, отидоха на държавни разноски да учат в Холандия. Като се върнаха, станаха професори, аз – също.

На защитата ми за доктор на медицинските науки от всички 24 изпитващи 24 гласуваха „за“ – нещо много рядко, доколкото знам. После научих, че доста от хората тогава са били инструктирани да гласуват „против“, защото съм… комунист! В онези години 76% от професорите бяха безпартийни. Не можеш да пееш в операта, ако нямаш глас. Така е и с хирурзите. Разделянето на лекари по политическа окраска е пълно безумство.

Във времето след 1989-а сте работили доста години в Либия, как дойде поканата към вас?

През 1991-ва се пенсионирах и макар че бях известен специалист – 35 години съм републикански консултант по коремна и гръдна хирургия, тези 94 лева пенсия не стигаха за нищо. Предложиха ми да работя в столичната Транспортна болница, в същото време ме викаха да оперирам и в Александровска, където имаше либийски лекари.

Като са ме видели как работя, извикали либийския посланик у нас и му казали, че искат да работя в Либия. „Ще ви осигурим всичко каквото пожелаете – добра заплата, жилище, кола, добри условия“, бяха думите им тогава.

В този момент оперирах много в Транспортна болница, което означаваше добри пари за мен. Но тогавашният здравен министър – името му не е важно, ме уволни…

Защо ви уволниха?

В деня, в който това се случи, говорих с министъра в кабинета му. Бях отишъл при него и му казвах какво трябва да се направи за болницата, в която работех, защото условията в Транспортна никак не бяха добри. Той ми благодари и си тръгнах. Докато стигна до работното си място, вече ме чакаше заповед за уволнение.

Предлагали ли са ви през годините да станете здравен министър – все пак вие сте човек със забележителна кариера?

Андрей Луканов имаше намерения да ме прави министър в първия си кабинет, но аз не пожелах… И така след тази министерска заповед се стигна до заминаването ми за Либия в края на 1991-ва, където останах 12 години, в които бях и главен хирург на джамахирията.

Как така се случи тази много престижна длъжност да бъде дадена на чужденец?

Първите няколко месеца работих в град Тархуна, в който дойде здравният им министър на инспекция. Главният лекар там му обясни какво върша, а министърът взе да ме разпитва…

Още не бях отговорил на въпроса му, а той извади един лист и на коляно написа заповед, че ме командирова в Триполи като завеждащ „Гръдна хирургия“ и освен това ме назначава за главен хирург на Либия. Така през 1992-ра се озовах в Триполи и кариерата ми продължи до 2004-та.

Вие сте там по времето, когато бяха арестувани нашите сестри в Либия, разпитвали ли са ви нещо по случая?

На същия този либийски министър казах, че това, в което обвиняват нашите медици, не е вярно, че този начин на зараза, за който говорят, е примитивен. Не ме допускаха до тях и нямаше как да ги видя.

Но от пресата научавах много неща. Печалното беше, че тогавашната ни външна министърка Надежда Михайлова и нашият консул там ги нарекоха леки жени и казаха, че с такива не се занимават.

Достъп до семейството на Муамар Кадафи имали ли сте?

Да, до един от синовете му. Той беше студент в Австрия, дойде в Шаха – мястото, където бях на работа. Оказа се, че е препил със студена напитка и имаше гърлобол. Държа се добре, лекувах го няколко дни, след което се оправи.

Лично с Кадафи не съм се срещал, но с близките хора около него – да. Оперирах един от генералите му – имаше заболяване на хранопровода. Беше доволен, но отношението на либийците към българите зависи и от отношението на нашите към тях.

За 12 години в Либия работата ви никак не е била малко, правили ли сте статистика на работата си там?

Като главен хирург там ме имаха за някакво божество. Няма болница, която да не съм посетил, консултирал, в която да не съм оперирал. От края на 1991 до 2004 г. беше тотална работа. Извършил съм над 3200 гръдни операции.

Всеки ден летях със самолет до Бенгази, всякакви градове и провинции. Шил съм откъснати бели дробове, правил съм хранопроводи и куп други интервенции. Накрая ми писна, жена ми се разболя и реших да напусна. Но това се оказа не толкова лесно. От една страна, ми предлагаха много добри условия, но от друга, се появи случай, който не се оказа елементарен…

Да не би да са ви устроили някаква клопка – такъв специалист като вас не се изпуска лесно.

Случаят беше много интересен и ако не ме бяха послушали, кой знае какво щеше да стане. Наш български екип оперира в Тархуна жена с цезарово сечение. И забравят немалък компрес в корема й – около 30 см. Такива компреси се слагат, за да се приберат червата, но вероятно от бързата работа и недоглеждане това се е случило.

Предложих и настоях да реоперираме, но либийският доктор, който беше шеф, каза: „Не, аз ще я лекувам.“ И я взе в своя частна клиника. На третия месец жената вече беше докарана пак в много тежко състояние – с абсцес и перитонит.

Искаха да я изпратят в Триполи, но отсякох: „Не, тук ще бъде оперирана от мен.“ Веднага прецених, че ако я изпратят в столицата, никой няма да я спаси и тя ще умре. Екипът от тримата българи щеше да отиде в затвора. Казах на нашите, че арабин в екипа ни не трябва да има, защото ще разкаже всичко, каквото е видял. Оказа се, че забравеният компрес е една голяма кърпа… Но подобни случаи стават и в големи европейски клиники. Болната оживя.

Тогава ли нашите медии ви бяха обявили за изчезнал?

Точно по повод на този инцидент в България бяха писали, а телевизиите тръбяха, че са ме арестували, че съм изчезнал и т.н. Аз бях отишъл в българското посолство да им кажа, че искам да напусна страната, и то по възможно най-бързия начин.

Либийците обаче не ми дават парите. Имах да вземам около 200-250 хиляди либийски динара. Курсът му накрая беше почти едно към едно с щатския долар – доста голяма сума. Тогава се скарах с посланика ни там, защото не защитаваше интересите на българите, работещи в джамахирията.

Всъщност либийците защо не ви пускаха?

Искаха да остана като свидетел и да ме разпитват по този случай, който ви разказах, искаха и да ме задържат като специалист. След 12 години там обаче бях твърдо решил да се върна в България. Стоях 4-5 месеца в Триполи с надежда да си получа парите за изработеното, караха ме да подпиша нов договор и веднага щели да ми ги дадат.

Точно тогава съобщиха, че съм изчезнал, а синовете ми са щели да полудеят. Накрая само ми повтаряха по телефона: „Идвай си, важното е да си жив и здрав, остави парите, колкото и да са те.“

Единият от синовете ви е наследил професията на гръден хирург, кой от двама ви е по-добър?

Моят капитал са синовете и четиримата ми внуци. Те са инвестицията ми в живота. Много се радвам, че единият ми син – Александър, ме наследи и със сигурност д-р Александър Червеняков от „Пирогов“ е по-добър от мен, защото освен коремен и гръден хирург той е и детски.

Всички го знаят, че е изумително честен човек и никога не се пазари с пациенти. Синът му и мой внук завърши в Лондон и върви по нашите стъпки. Другият ми син Младен Червеняков беше правосъден министър, сега е български посланик в Черна гора – той има много бистър ум, аналитичен е и всеотдаен. Двете ми снахи също са моя гордост. Как да не съм щастлив с този жив инвестиционен капитал…

Източник: в.“Преса“