Публикуваме с минимални редакции статия на в. „24 часа“ за един лекар-артист, д-р Борил Петров. Днес той е изпълнителен директор на Пета градска болница в София, а мнозина го помнят като Пантата от култовия български филм „Войната на таралежите“.

Д-р Борил Петров е роден в Пловдив през 1965 г., но всъщност израства в София. Артистичния му талант открива актьорът Иван Джамбазов, който бил семеен приятел и случайно чул магнетофонен запис на детска приказка, разказана от Борил. Праща го на пробни снимки в телевизията и оттам нататък следват десетки роли в киното и театъра. Иванка Гръбчева го забелязва в „Талисманът“, където играе главната роля, и така се стига до „Войната на таралежите“, който го прави звезда.

“Заради филма се обръщаха след мен по улиците, викаха възторжено, имах бележка, която ми разрешаваше да не се подстригвам късо в училище, ходех по турнета с Ламбо, с Васил Михайлов, имаше всичко – фенки, място в препълнената дискотека”, разказва той.

Звездният му старт обаче не го изкушава толкова, че да избере актьорската кариера, и след като завършва столичнто 7-о училище, кандидатства медицина.

Вероятно фактът, че в семейството са все медици, си казва думата. Дядо му – д-р Борис Милев, е един от най-известните акушер-гинеколози в Пловдивско, майка му също е лекар, баща му е хирург. След дипломирането прави бойното си кръщение в болницата „Св. Врач“ в Сандански, след това години наред е асистент във Втора хирургия към Александровска болница в столицата. Днес д-р Петров е изпълнителен директор на Пета градска болница – София.

“Хирургията за мен е върхът на медицината – споделя той. – Има широк диапазон, а резултатите много бързо се усещат от пациента.” Привличат го също адреналинът и напрежението, което нонстоп държи специалиста във форма, макар понякога да е доста изтощаващо.

Имал късмета да се учи от перфектни специалисти като проф. Станислав Баев и проф. Николай Яръмов. Александровска болница за него била най-доброто здравно заведение и с нея той свързвал амбициите си както да стане още по-добър практик, така и да напредне в преподавателската дейност. 

Твърди, че всеки ден и всеки нов пациент за него са предизвикателство – като се започне с поставянето на правилната диагноза и се мине през правилната ориентация в ситуацията, преценката на детайлите, бързата реакция, когато случаят е спешен. Д-р Петров не приема масовата представа, че в хирургията всичко е въпрос на рутина. Вярно е, че с времето човек става все по-опитен и по-способен да предвиди нещата, но всеки един пациент за нас е нов казус. Дори да са с еднаква диагноза, пациентите са различни и предизвикателствата пред нас – също, обяснява той. Изненади имало непрекъснато. Спомня си как по време на едно негово дежурство докарали пациент с перфорация. Той предположил, че вероятно става дума за тумор на дебелото черво, но когато го отворил, видял, че туморите всъщност са два.

„Освен прецизен в преценките и действията си, хирургът трябва да е и много добър психолог“, убеден е д-р Петров. Според него той трябва да умее да предразположи както болен с по-нисък интелект, така и по-изнервен или претенциозен пациент. Само така можел да прецени максимално добре характера му, което увеличава и шанса за точна диагнозаи успешно лечение. Подходът към различните случаи също е специфичен, обяснява специалистът.

При злокачествените заболявания например лекарят трябвало да е изключително внимателен, за да не се допусне пациентът да рухне психически. Ако лекарят успее да го убеди, че стъпка по стъпка нещата ще се променят за добро, ако съумее да спечели доверието му, тогава и резултатите няма да закъснеят, смята д-р Петров. Определя се като педантичен, но това било задължително за специалността.

За разлика от много свои колеги д-р Борил Петров не смята, че българските лекари имат по-добър шанс в чужбина.

Той имал зад гърба си специализации в Германия, във Франция, но не смятал, че на работата навън носи само бонуси.

„Едно печелиш, друго губиш“, казва философски той и разказва, че доста от лекарите, които избрали кариера навън, се връщали.

„Заплатите ни наистина не са това, което трябва да са“, казва той.  Не хранел илюзии, че всичко ще стане бързо като с магическа пръчка, но рано или късно професията щяла да получи нужната тежест, признание и адекватно заплащане. С неприязън си спомня за времето, когато т.нар. безплатно здравеопазване репресирало години наред лекарите.

„Знам как живееха майка ми и баща ми като лекари и какво им струваше да ми купят едно колело, а в същото време един стоманолеяр вземаше 3 пъти повече от тях“, казва той. Според него най-после всички в държавата са разбрали, че лекарят не е нито човек втора ръка, нито гаден буржоа, нито обслужващ персонал и имал шанс да заеме достойно място в обществото.

Освен с професията си д-р Петров се гордее и със семейството си. Той е щастлив баща на три момчета. Децата се вълнували от работата му, но обикновено я възприемали от романтичната й страна. Той се стремял да им представя нещата в истинската им светлина, с всички отговорности и ги убеждавал, че това е тежка професия, която много трябва да обичаш, за да останеш в класацията.

Източник: http://www.24chasa.bg/