Минаха няколко дни откакто министър д-р Таня Андреева обяви, че има намерението изпита за специалност да се премахне, а на негово място да се влиза по успех от следването. Това определено доведе до много противоречиви реакции. Една голяма част от медиците призоваха това да не се случва, друга пък реагираха и сметнаха за добре, че премахването на изпита ще подобри системата за придобиване на специалност в България.

В настоящата статия бих искал да обърна внимание не на този епохален сблъсък на идеи, а на другите послания, които се прокраднаха в цялата суматоха. Няма да коментирам кое е по-добре, дали с изпит или без. С него или без него младите лекари пак ще бягат на запад. Нито наличието на изпит ще ги задържи в родината, нито липсата на изпит ще ги накара да останат тук. Проблемите не спират до Наредба 34. Дори да бъде създадена най-перфектната наредба, тя не би могла да реши проблема с недостойното съществуване на лекари и специализанти в България.

В момента обаче се случва това, което винаги е търсено в българското общество през последните 20 години, а именно разделението в лекарското съсловие. Защото съществените проблеми не са на дневен ред. И това се случва не заради държавата, общината, университетите или заради която и да е институция, а защото самите медици се губят в злободневни спорове за неща, които няма да им решат проблемите. За жалост тънките сметки за собственото псевдоблагополучие надделяха над съществените теми.

В становищата, които бяха изнесени последните дни, на специализанти и на студенти по медицина, имаше нещо много по-важно от това дали да има изпит или не. За пръв път толкова много организации изразиха заедно, въпреки своите различия едно единствено нещо, че искат промяна. Искат достоен живот, искат качествено образование, искат всичко друго, което иначе ги кара да заминат зад граница. Тези неща обаче останаха незабелязани. Не се обърна внимание на проблемa с недостатъчния брой специализации – държавна поръчка, абдикирането на държавата от това да продължи обучението на завършилите медицина и да осигури адекватно заплащане на техния труд. В допълнение на това, може да се прочете нуждата от осигуряване на качество на обучението по време на специализацията, както и оправянето на статута на специализантите. Към всичко това намираме и искания за разписване на точни критерии за това какъв минимум от дейности и манипулации трябва да извърши един лекар, за да придобие специалност. Това обаче остана на заден план…