Д-р Тотко Найденов; гл. редактор на в. “Български лекар”, специалист по социална медицина; откъсът е от книгата му “Болестите и сексът на държавниците”

След като в предишната част от поредицата „Световните войни се водят от тежко болни хора“ ви представихме здравословното състояние на Ленин, Сталин и Берия, сега продължаваме нашата рубрика с Уинстън Чърчил.

Английският дебелак-алкохолик Уинстън Чърчил (1874 – 1965) е роден недоносен в 7-мия месец и едва оцелява. Макар и бременна, бъдещата му майка Джени Джероум изобщо не се пази: забавлява се – танцува неуморно по балове, язди, ходи на лов и именно тогава пада от коня и ражда отрочето; едва оцеляват и двамата.

От младини седмачето Чърчил води самоубийствен нездравословен живот – чревоугодник и дебелак, на обед задължително пресушава поне половин бутилка вино – бордо или бургундско; приключва го с порто; следобед гаврътва първото си уиски със сода или лед, последвано от бутилка шампанско и накрая, преди лягане, лисва в гърлото си и чаша коняк “Наполеон”. Когато е в настроение или на делова среща предпочита руска водка с черен хайвер; истински битов алкохолизъм! Хаванските пури не слизат от устата му – пафка ги по 15-тина дневно.

И без лекарски преглед е ясно, че е хипертоник и алкохолик с омазнен черен дроб, което е неизменно съчетано с обща атеросклероза.

Често получава пристъпи на стенокардия. През 1941 г., вече 67-год., получава тежък остър пристъп; най-вероятно става въпрос за инфаркт, но само след 48 часа отива, макар и блед и с олюляваща се походка, на държавен прием. Установен му е манийно-депресивен синдром (биполярно разстройство, циклофрения) в лека степен. През 1949 г. (вече в опозиция) получава първия си инсулт (исхемичен); онемява за кратко.

Въпреки това отново кандидатства за премиер и го избират (октомври 1951). Само 4 месеца по-късно (февруари 1952) го връхлита нов инсулт; оттогава говори трудно, лесно забравя, противоречи си, не може да се концентрира, губи мисълта си и не може да я следва. През цялото време на второто си премиерстване изпитва главоболие, явно дължащо се на преходни нарушения на мозъчното кръвообращение, сполетяват го леки исхемични инсулти и чести хипертонични кризи. Подава оставка чак след повече от 3 години физическо, интелектуално и политическо вегетиране (пролетта на 1955); тогава е на цели 80!

След пенсионирането му е сполетян от трети, още по- тежък инсулт, последван от епилептични гърчове (толкова много му е увреден мозъкът!), тип “пти мал” (както при Цезар и Наполеон). Удря го и четвърти, но и той не отнася в гроба виновника за погубването на милиони човешки същества, повечето от които – напълно невинни. Отдавна е цяла развалина, но не се отказва нито от пурите, нито от уискито и червеното вино. Въпреки напълно разрушеното си здраве, издъхва чак през 1965, на 91 години – удивително силен ген. вероятно, при един разумен живот, би надхвърлил 100-те.

Чърчил е наистина безмилостен масов убиец. През 1940 г., след масовото бягство през Ламанша при Дюнкерк, той издава заповед да се потопят френските кораби в Северна Африка, под предтекст да не бъдат пленени и използвани от германците; по този начин най-безотговорно, безжалостно и напълно излишно погубва 1300 съюзнически моряци (не си губят времето да ги предупреждават и изведат).

Със сигурност английският премиер знае за подготвяното от Луфтвафе опустошително бомбено нападение над Ковънтри; може да предотврати разрушаването му и хилядите жертви, но не предупреждава сънародниците си, за да не разберат хитлеристите, че английските шифровщици са им разгадали кода. И злощастният град е безпрепятствено и напълно сринат.

Именно старият тлъст пияница одобрява с алкохолизирания си, вечно обгърнат в тютюнев дим мозък тактиката на “тоталната война”, според която не се прави разлика между врага на фронта и народа му в тила.

Вярно, идеологът на тази жестока, дълбоко антихуманна и недемократична теза е друг – маршал Артър Харис, наричан Глупака, а също и Касапина (и двата му прякора са сполучливи). Той убеждава премиера, че стратегическите бомбардировки (чети:. масираният бомбен килим в тила, безогледно избиващ мирни жители), ще решат войната.

Първата показна акция в този смисъл, благословена от алкохолизирания мозък на Чърчил, е варварската бомбардировка над Кьолн; следва въздушното нападение над Любек със запалителни бомби и бъдещият нобелов лауреат по литература се радва като дете на съобщението, че “градът гори като подпалки”. 25% от военното производство на Англия и 7% от британските военнослужещи се занимават само с бомбардиране на немските градове и зверското унищожение на мирното им беззащитно население. По-късно към тези сили се присъединяват и съюзническите американски бомбардировачи.

Така са избити около 600 000 невинни цивилни хора, предимно жени, старци и деца, чийто единствен грях е, че са германци. Да не говорим за напълно излишното разрушаване и изпепеляване на Дрезден в самия край на войната (в нощта срещу 14 февруари 1945), станало по съвместна заповед на военните престъпници Чърчил и Рузвелт. Загиват общо 125 000, от тях – живи изгорени близо 30 000 души.

“Германският народ трябва да преглътне част от страданията на английския народ – спокойно оправдава това свое поредно зверство британският плешивец с тлъстата увиснала гуша, спокойно димейки с пурата си и отпивайки от уискито. – “Германия заслужаваше това. Горд съм с операцията!”. Нима един държавник, наричащ себе си демократ, си позволява да се сравнява с фашист и да извършва неговите деяния и да изпитва гордост от избиването на десетки хиляди жени и деца?!

Да си припомним с тъга и абсолютно безсмислените пиратски среднощни бомбардировки над българската столица, при които загиват над 2000 невинни хора, вкл. и заспали дечица-ангелчета. След извършения подвиг, английският премиер самодоволно се заканва, че София трябва да бъде изравнена със земята и върху развалините й да се посадят картофи.

Казва ли вечер преди лягане молитвата си този алкохолик, обръща ли се към Господ с молба за мирен сън?

Фактът, че Хитлер първи прилага безчовечната тактика на безбожното яростно унищожаване на невинни хора, вкл. и деца, с нищо не оправдава нечовешката тактика на “Тоталната война”, радостно прегърната от Чърчил и американския му ортак Рузвелт.

“Победителите не ги съдят”, има подобна цинична максима. Така е. Но на подсъдимата скамейка в Нюрнберг едни масови убийци съдят други масови убийци, т. е. техни колеги по зверства и престъпления срещу човечеството, само защото са победители, което не може да бъде правно или морално основание.

Убиецът си е убиец, независимо от идеологията, която проповядва… Защото никой няма право да отнема безценния човешки живот, без неговият да е застрашен. Но това трудно може да бъде обяснено на склеротик-пияница.

Следва продължение…