По време на работна среща на ръководството на Националното сдружение на общините в Република България с министъра на здравеопазването Катя Ивкова, кметът на Карлово д-р Емил Кабаиванов предложи от името на Общините Здравното министерство да разработи правила, съгласно които завършващите по държавна поръчка медицински кадри да бъдат задължени в продължение на 3 години да работят в общински болници. Кметът посочи, че по този начин ще бъде преодолян кадровия дефицит, като в същото време на новозавършилите ще бъде дадена възможност да придобият специалност при облекчени условия.
В отговор на предложението му, в социалните мрежи се породи дискусия дали това е правилното решение и как младите специалисти ще бъдат привлечени към малките населени места.
Студентът по медицина и едно от разпознаваемите лица на протестите Василена Киара Димитрова, част от инициативния комитет „Бъдеще в България“, сподели своето мнение по темата във Facebook. Тя изразява остро несъгласие и безпокойство относно предложението за задължителен тригодишен стаж на младите лекари в общински болници, като първоначално обръща внимание на неяснотите около професионалното си развитие и се пита: „това означава ли, че всъщност няма да специализирам, а ще почакам още няколко години преди да започна мъчната специализация – крайъгълния камък на медицината?“.
Наред с кариерните пречки, тя отправя и остра критика към социално-икономическата разруха в малките населени места, заявявайки, че „не може ти да си съсипал малките градове в страната […] а пък да искаш някой да дойде да ти спасява болницата“. Според нея предлагането на висока заплата или жилище не е достатъчно за един 25-годишен човек, тъй като това са годините за създаване на семейство, а подобна принуда би означавала или да заведе партньора си на място, „където няма да има работа за него“, или изцяло да загърби личния си живот. В заключение Василена категорично отхвърля вменяваното чувство за дълг и тезата, че лекарите са „слуги на народа и сами сме си го избрали“, като завършва с напомнянето, че „живеем в свободен свят и никой на никого не е длъжен“.
Д-р Аспарух Илиев, ръководител на лаборатория в Берн, в допълнение на мнението на Василена Киара Димитрова, определя ситуацията като една от „подобни безумни идеи“ и веднага противопоставя срещу нея конституционната рамка на страната.
Той подчертава, че съществуват сериозни юридически и конституционни спирачки, сред които изрично цитира текстовете от Конституцията на Република България за „свободен избор на професия и място на работа + забрана на принудителен труд“ (чл. 48, ал. 3 и 4), правото на образование (чл. 53), равенството (чл. 6), „лична автономия/личен живот“ (чл. 32), както и неотменимостта и пропорционалното ограничаване на права (чл. 57). Посочва още, че в европейски държави със сходна правна уредба, като Германия, този проблем се решава не чрез натиск, а чрез „изцяло доброволни договорни отношения“ под формата на предварителни договори за финансиране на обучението срещу ангажимент за работа. В заключение той категорично отхвърля административния подход с думите „през принуда няма да стане, не се и опитвайте“, отправяйки апел към отговорните лица: „решавайте причините, не деформирайте ефектите“.
Не закъсняха и коментарите на медицинските специалисти по темата. Д-р Даниел Кировски реагира иронично на предложението, като отправя ответно предизвикателство към кметовете, депутатите и „партийните герои с по 18 500 лв. заплати“, настоявайки те самите да бъдат командировани в малките общини, но не там, където има обществени поръчки, а на места, където „няма инвеститори, няма нищо освен две пейки, едно читалище и магазин ‘Смесени стоки“, тъй като политиците по собствените им думи са „слуги на народа“. Д-р Кировски изразява силно съмнение, че някой депутат би преместил семейството си в община, в която липсват базови условия, като разобличава двойния стандарт с думите: „да не стане така, че за лекарите можело ‘в името на държавата’, ама за политиците — ‘не е практично’“.
Специализантът д-р Виктор Вълчев поставя „един непопулярен въпрос“ относно това защо за нуждите на малките населени места винаги се гледа към най-младите кадри, вместо да се търсят вече установените специалисти. Той аргументира позицията си с факта, че работата в провинцията често изисква „да работиш в полеви условия“, което според него е „висш пилотаж“ и изисква клиничен усет и опит, каквито прохождащите в медицината няма как да притежават. Д-р Вълчев изразява недоумение защо изборът не пада върху по-опитните кадри, питайки реторично: „Какво прави това прокълнато поколение толкова специално че не може то да отиде в Карлово, а не ние?“.
Д-р Георги Матеев определя предложението като „безумно“, дори ако е обвързано с гарантирана специализация, висока заплата или жилище, тъй като според него никой няма да избере „болница с 30-годишно оборудване и малък пациентопоток“. Той пояснява, че подобно обучение обрича лекаря на липса на конкурентоспособност спрямо колегите му, обучили се на съвременна апаратура, заради което по-късно „няма кой да идва при теб“. Като алтернатива специалистът предлага болницата в Карлово да бъде приватизирана, заявявайки, че е „по-добре да е частна, отколкото да я няма“.
Medical News
