Д-р Борис Таблов е анестезиолог-реаниматор. Завършил е медицина в Плевен през 2002 г. и е лекар трето поколение. Специализира анестезиология и интензивно лечение, има и допълнителни квалификации по спешна и по интензивна медицина. Има  дългогодишен опит в Нойрупин, Германия, където работи от 2010 г. В момента е част от екипа на  УМБАЛ Бургас и на МБАЛ Лайф Хоспитал. Разговаряме с него за липсата на медицински стандарт по анестезиология.

Д-р Таблов, защо е важно да има стандарти по различните медицински специалности?

Защото живеем в 21 век, в който можем да събираме и анализираме огромни масиви информация, да подлагаме на проверка сложни хипотези, да правим мащабни мултицентрови проучвания, обединяващи значим брой пациенти. Тоест – да  работим медицина, базирана на доказателства, а не такава, опираща се предимно на емпирични наблюдения и личен опит. Информацията е толкова много, че е почти непосилно за всеки отделен човек в системата да я анализира критично. Именно тук е ролята на стандартите. Работните групи, създаващи тези стандарти, съблюдават научните достижения за определен период от време и задават рамката за добра медицина, съответстваща на актуалните знания по важните за всяка специалност въпроси. Освен това, те определят изискванията за структура, състав и оборудване на лечебните заведения за извършване на конкретна лечебна дейност и не на последно място определят критериите за безопасност и качество. С други думи казано – без тях всеки може да прави каквото намери за добре, а в полето на медицината това може да бъде вредно и дори фатално за живота и здравето на пациентите ни.

Наскоро стана явно, че МЗ иска ново отлагане на приемането на липсващите медицински стандарти. Какви рискове крие това забавяне?

Липсата на стандарти ощетява и двете страни в системата на здравеопазването – и медиците, и пациентите. Там, където се намесват силно етиката и морала, човешките емоции и страхове се нуждаят от рамка, която да регулира ясно правилата, по които трябва да функционира системата, за да се гарантира максимална ефективност и безопасност. Представете си какво би станало, ако например нямаме закон за движение по пътищата. Липсата на такава рамка отваря вратите на спекулации, съмнения, обвинения, дори злоупотреби и руши доверието, което е освен елемент за всяка добре работеща здравна система.

Като аргумент конкретно за стандарта по анестезиология и интензивно лечение бе посочен фактът, че липсва консенсус между специалистите. Действително ли няма такъв?

В името на обективността би трябвало да попитаме министър Кирилов кои точно специалисти визира. Предполагам, че той общува основно на ниво експертни съвети и т.нар. лидери на съответните професионални общности, в които винаги има определено несъгласие в една или друга посока. Аз обаче общувам с много колеги в страната, защото се занимавам и с организиране на обучения по различни въпроси, свързани с ежедневната ни работа и категорично мога да заявя, че огромното мнозинство от нас иска да имаме добре направен стандарт и то възможно най-скоро. Бих опонирал на думите на министъра и ще кажа точно обратното – консенсус има и то доста категоричен за нуждата от стандарт по анестезиология и интензивно лечение.

Лекари инициираха подписка с искане за утвърждаване на стандарта по анестезиология. Подкрепяте ли подобна петиция?

Категорично „Да“. Подкрепям всяко усилие в тази посока, защото съм твърдо убеден в ползите от наличието на работещ стандарт.

Справка на НЗОК показа огромен ръст на пациентите в интензивните отделения у нас. Според Вас има ли медицинската обусловеност за тази тенденция?

Причините това да се случва са от различен характер. Убеден съм, че чисто медицински няма как рязко да се е повишил броят на критично болните пациенти в сравнение с предходните години. Клиничните процедури, по които работят интензивните отделения, са единственият източник на финансиране за тези отделения. Методологията на работа на НЗОК и МЗ е такава, че се заплаща само при пролежаване на даден пациент по съответната процедура, т.е. незаетите легла не генерират ресурс независимо, че за поддръжката им са необходими средства за апаратура, персонал, консумативи и т.н. Интензивно легло далеч не означава само физическото му наличие в някакво помещение. Освен това, поради липсата на добра юридическа рамка, интензивните легла често се използват като места за палиативни грижи. Като добавим към това и общата практика всеки пациент, който бива преценен за рисков от съответното отделение, да бъде насочван към интензивните звена, поради липсващи ясни и регламентирани индикации за прием в тях, както и липсата на буферни отделения за пациенти, които се нуждаят от наблюдение, но не и органозаместваща терапия става ясно, защо се отчита този ръст. Главният проблем обаче е сбърканата методика за финансиране на дейността на отделенията по анестезиология и интензивно лечение. Те трябва да имат финансовата свобода да лекуват реално нуждаещите се по всички правила за добра медицинска практика, а не да са в капан на финансови, организационни и административни фактори.

През годините серия стандарти бяха атакувани в съда и бяха отменяни, такава бе и съдбата на стандарта по анестезиология. Защо се стига до подобна ситуация?

Защото специално този по анестезиология и интензивно лечение би ограничил безразборното откриване на нови и нови лечебни заведения или би довел до закриване на вече съществуващи такива. Ако има ясни критерии например за максималния брой пациенти, които може да обслужва една сестра в тези звена, ако има задължително изискване броя на анестезиологичните сестри на смяна да отговаря на броя на работещите операционни зали, ако се придържаме към искането на едно интензивно легло да се падат минимум 18 кв. метра площ – ще е много скъпо и дори невъзможно да увеличаваме непрекъснато звената по анестезиология и интензивно лечение.

НЗОК неколкократно допуска договори за работа с болници, въпреки липсата на достатъчно специалисти по определени КП и то най-вече на анестезиолози, като се разчита те да работят на няколко места. Как се отразява това на работата им?

Хроничната преумора увеличава риска от липса на концентрация, невнимание, разсеяност, а това може да бъде опасно в нашата професия. По-опасното явление обаче е очакването един анестезиолог да дава анестезии едновременно на няколко места, което в комбинация с другите рискове рязко повишава възможността за грешки. Тук някой би възразил, че тук всеки лекар сам носи отговорността за решението си да прави нещо толкова опасно или не, но тъжната истина е, че работодателите са доста изобретателни в постигането на своето, особено знаейки, че в крайна сметка вината ще е на друг, ако нещо се обърка.

Съгласни ли сте с тезата, че парите в здравеопазването у на са малко и трябва да се увеличат?

По същество България отделя най-нисък процент от БВП за здравеопазване сред страните в ЕС. Всеизвестно е, че процентът на доплащане от страна на пациентите и техните близки също е сред най-високите в съюза. Това означава едно – средствата не са достатъчно за качествено здравеопазване. По темата бих цитирал д-р Мирослав Ненков, бивш министър на здравеопазването, който казва – „ в този си вид нашето здравеопазване ще глътне без проблем и 25 милиарда, без абсолютно нищо да се почувства по отношение на качеството “. Аз бих добавил – колкото и да се вдигнат парите, ефектът ще е като да поливаш пустинята. Разход, без видим ефект. За мен е важно да има ясно определени цели как искаме да изглежда здравеопазването ни, какво искаме да дава като резултати и тогава да направим точни калкулации колко средства са необходими, за да ги постигнем. Едва тогава би било оправдано да говорим за пари.

Болниците в България са 319 на фона на задълбочаваща се кадрова криза за медицинските сестри и на лекари в различни специалности. Нужна ли е промяна в болничния пазар според вас и в каква посока?

Едва ли има друга държава в ЕС с параметрите на България като население и географски дадености, която да разполага с толкова болници. В същото време имаме остра нужда от звена за долекуване, за качествена рехабилитация, отучване от апаратна вентилация, за лечение на хора с нужда от интензивни грижи, добре работещи хосписи и т.н. Болничният пазар ще се промени дори и по чисто демографски причини. Няма как да надуваме балона до безкрай. Нито броя на медиците, нито този на пациентите ще позволи да продължаваме по този начин. Всъщност, все по-често четем за затворени звена на различни места, въпрос на време е да започне да се случва с цели здравни заведения.

Виждате ли политическа воля за същностни реформи в здравния сектор у нас?

Достатъчно е да погледнете състоянието на здравните заведения, чийто принципал е държавата, за да си отговорите на този въпрос. Виждам политическа воля да правим нещата на парче, виждам силен лобизъм в посока на големите частни играчи, публична тайна е, че зад тях често има и политически чадър и финансови интереси от една или друга формация. На този фон за съжаление няма как да има воля за фундаментална реформа на здравния сектор. Като лекар обаче, дори и без да съм хирург знам, че тук решението може да бъде само едно – да се реже до здраво, което няма как да се получи без ясна визия и дългосрочна стратегия гарантирана с политически консенсус за посоката.

Полина Тодорова