Експерти от Института за пазарна икономика представиха поредните обезпокоителни данни за кадровата криза сред медицинските сестри и настояха за ударно увеличение на заплатите им. Как би могло да се случи то, но и други важни теми от здравния сектор обсъждаме със старшия икономист от ИПИ Петя Георгиева. Тя е икономист с интереси в областта на здравеопазването, образованието, публичните предприятия и фискалната политика. Била е главен експертен сътрудник във Фискалния съвет към Народното Събрание и държавен експерт в дирекция „Бюджет“ на Министерството на финансите.
Г-жо Георгиева, ИПИ представи поредния обезпокоителен анализ за недостига на медицински сестри в България. Има ли интерес от младите хора към тази професия?
Проблемът с липсата на кадри не е прецедент само за медицинските сестри – той се наблюдава и в други сектори, но в част от тях започва да се решава, докато в сферата на здравеопазването за съжаление тези процеси са оставени без решение години наред. Кадровата криза сред медицинските сестри не и национален проблем, той е международен, но у нас е особено силно изразен. Данните сочат, че все по-малко млади хора имат желание да упражняват тази професия и избират да я учат. Повечето ученици искат станат лекари, но не и медицински сестри – тоест, има наплив към медицинската професия, но той не е свързан с това, че по-голям брой млади хора искат да работят като сестри, акушерки и изобщо специалисти по здравни грижи. Това е огромен проблем и той е породен от факта, че те не виждат перспектива за възнаграждение, което би отговорило на положените усилия, както за обучението, така и за ежедневното упражняване на подобен тип тежка професия. Всичко до това води и до съществен дисбаланс в кадрово отношение, въпреки че професионалистите по здравни грижи са изключително търсени и на практика биха могли да се реализират веднага след завършването си. Затова сме категорични, че е нужно да има ръст на заплатите им.
Настояхте за ударно увеличение на възнагражденията на сестрите. Как обаче може да се случи това?
Има няколко възможни модела. Някои от тях са от политически сили, други от самото съсловие – всеки от тях има и своите недостатъци. Въпросът е да се избере някой от тях и той да получи обществено и политическо съгласие, след което да бъдат положени финансови усилия за реализирането му. Единият модел е чрез увеличение на минималната заплата за конкретната професия, а другият чрез механизма на Колективното трудово договаряне. При първия вариант, когато става въпрос за МРЗ по видове професии, ситуацията е по-сложна, защото има значение дали реалният доход на лицето отговаря на минималния осигурителния праг. Това създава по-голяма възможност за нарушения. Данните, които ние представихме и които са въз основа на информацията от НАП, сочат, че към края на миналата година средният доход на една медицинска сестра в България е 2600 лв. Основното възнаграждение обаче е ниско, а този среден доход се получава, защото те работят на няколко места и не защото искат, а защото са принудени. Това поражда и нашето притеснение, че тези хора не са достатъчно добре възнаградени, а същевременно са подложени са изключително голямо натоварване, налага се да поемат изключително голям брой извънредни часове работа и дежурства, което повдига и въпроса за качеството на полаганите грижи.
Ако се избере вторият вариант, е нужно и да има някакъв механизъм, чрез който да се контролира кои лечебни заведения постигат заложените в Колективния договор заплати и кои не и съответно да има някакви санкции за онези, които си позволяват да пропускат определеното в КТД.
Към момента все още обаче няма нов Колективен трудов договор за отрасъл здравеопазване. Отделно, опитите за определяне на минимални възнаграждения на медиците чрез текстове в НРД бяха атакувани в съда и впоследствие отменени. Как коментирате тези факти?
Според мен има абсолютна съпротива да се работи в тази насока – и тя идва основно от лекарското съсловие и от различни асоциация на лечебни заведения. И това е нормално – работодателят е винаги против да се вдигат минимални възнаграждения, поради това че част от работодателите не могат да ги постигнат с бюджета, с който разполагат. А причината да не могат да ги постигнат е, че в България има прекалено много болници и не толкова много пациенти. Отчетите на НЗОК сочат над 2 млн. лв. хоспитализации, което е извън всякакъв разум. Следователно, НЗОК и клиничните пътеки се използват максимално за това да финансират болниците, но това трябва да има някакви граници. С това финансиране не можем да издържаме толкова много лечебни заведения и работещите в тях. Системата се „натиска“ максимално много, като същевременно имаме болици които до голяма степен изпълняват само на хартия изискванията за качество, персонал и възнаграждения. Това категорично трябва да се реши – защото ако продължаваме в тази посока, ще имаме все по-голямо раздробяване на медицинската дейност и все повече недоволни медицински специалисти, които нямат възможност да се развиват, да оказват качествена медицинска услуга и да получават достойно възнаграждение.
На този фон виждате ли институционални постъпки за оценка на качеството в различните лечебни заведения, за анализ за броя на лечебните заведения и нуждата от такъв голям брой? Този разговор присъства ли в сектора?
Това, което аз виждам, са много плахи опити за частично решаване на някои проблеми в здравеопазването. Ако решим държавата да определя изцяло колко да са болниците, кой да работи в тях, колко да им плащаме, какво качество се предлага, то не виждам тя да опитва да осъществява какъвто и да било контрол върху тези ключови променливи. Ако оставим пазарът да решава, ще се случи това, което се случва с частните болници – те се възползват максимално от финансовия модел, за да разширяват своите дейности, използват възможностите, които има, за да се развиват. Този подход обаче има своите недостатъци и той е свързан главно с това как ще могат да се развиват малки лечебни болници в отдалечени места, за които изцяло държавата отговаря. Те също имат възможност да работят с НЗОК, да разкриват отделения, но нямат възможността да привличат специалисти. Това е икономически, но и много важен социален въпрос. Защото в София е много лесно да откриеш болница, тя да работи по три пътеки, да намериш специалисти, на които да даваш високи заплати и максимално „да изстискаш“ това, което Касата ти дава като възможности и същевременно пациентът да доплаща за някакви дейности. Можеш ли да направиш това обаче във Видин, където имаш нужда от всички клинични пътеки в една многопрофилна болница, което обслужва ограничен брой население? Това са големите въпроси.
Настоящото ръководство на НЗОК предупреди в доклад до ресорните комисии в парламента, че Касата е изправена пред дефицит заради големия преразход в болничната помощ, който се засили и след отпадането на лимитите за болниците…
За мен като икономист въпросът за контрола в здравеопазването е ключовият. Нужно е много хора да използват своя капацитет и усилия в тази насока, но преди всичко държавата трябва да отговори на въпроса какво трябва да бъде направено и кой трябва да го осъществява. Държавата е финансовата институция, която е натоварена с това да контролира как се изразходват нашите пари като данъкоплатци и по какъв начин те стигат до изпълнителните на медицинските услуги и какво качество се предлага. С решението си за лимитите Конституционният съд казва „Вие не може да налагате лимити на лечебните заведения, когато те извършват медицинска дейност“. Само че финансовите средства са ограничени като ресурс, те не са безкрайно количество и не могат да бъдат давани безкрайно, защото сметката няма как да излезе. Ние трябва да знаем много добре какво може да се плати, на каква цена ще се плати, реално ли е извършена тази дейност, а този, който заплаща, трябва да може да провери какво е предоставено като услуга и да може да каже „Тази услуга е абсолютно некачествена и следващият път няма да сключа договор с вас, защото това, което сте представили, са попълнени документи, но не и качествена здравна услуга за пациента“. В момента НЗОК действа на принципа „Проверяваме тези документи, те имат всички атрибути, плащаме“.
НЗОК няколко пъти призна, че няма механизъм да се договаря само с тези, които предлагат добро качество на медицинската услуга…
Да, така е и въпросът е защо това се получава. Ние искаме НЗОК да може да се договаря на базата на ясни критерии за качество и е нужно да се води дебат как това да се случи. Защо не се обсъжда нужни ли са законодателни промени в тази насока? Моето впечатление от 20 години работа в сектора е, че този въпрос стои и той не се решава, дори да има някакви опити в това отношение. Ясно е че ако търсим съгласие от всички страни, никога няма да се постигне и винаги ще има организации и институции, които ще са против по определени причини. Дебатът за контрола от фонда, който има решения и който наистина отговаря за това къде отиват парите в сектора, трябва да бъде воден. В противен случай излиза, че след като имаме безкрайни възможности за ограничаване на контрола, ние просто трябва да плащаме на едни хора да използват едни пари.
Недофинансирано ли е българското здравеопазване?
Аз съм икономист и за мен подобни тези са крайно неразбираеми. Икономическите закони са такива, че средствата никога не са достатъчни. Разполагаме с определен ресурс и целта е той да се използва максимално ефективно, за да получим възможно най-добрия резултат. Колкото и да е той обаче, никога няма да е достатъчен, особено за хората, които го използват. За тях парите никога няма да стигат. Въпросът не е достатъчен или не е ресурсът, а в рамките на този ресурс, колкото и да е той, какво постигаме. А резултатите, които секторът на здравеопазването показва, за мен не са достатъчно добри. Страната ни отделя общо 7,8% от БВП за здравеопазване – това са публичните и частните ресурси, които хората вадят от джоба си и харчат за различни медицински дейности и лекарства. Този процент е под средното за ЕС, но не е най-ниското ниво, ние не сме на дъното по разходи, но за сметка на това сме на дъното по продължителност на живота, по количество на дългосрочните здравни грижи, по смъртност от различни видове заболявания. Това са важните въпроси – как с ресурса, който разполагаме, да постигнем възможно най-ефективни резултати. Аз лично не съм на мнение, че трябва да се отделят повече пари за здравеопазване при тези резултати. Нека да припомня, че преди години здравната вноска беше 6%, след което се увеличи на 8% – случиха ли се хубави неща – не. Случиха се повече предлагани услуги, но не и по-добри здравни резултати.
Полина Тодорова
