Всяка година 13 август се отбелязва като Световен ден на донорството на органи.
Само преди дни 27-годишно починало момче даде шанс за живот на петима тежко болни пациенти от България и от Германия, след като близките му се съгласиха на благородния акт на донорството. След това тежко, но дълбоко хуманно решение и след последвалите усилия на екипите на няколко болници в двете държави, хора с различни тежки диагнози ще могат отново да заживеят пълноценно, а не гаснейки, очаквайки спасителната трансплантация. Малко преди това българският отбор от 11 трансплантирани атлети взе участие на европейското първенство за трансплантирани в Лисабон и се върна с множество медали, доказвайки най-големият смисъл на донорството, а именно продължаването на живота.
За да имат шанс обаче и много други хора, включени в листата на чакащите трансплантация, са нужни редица предпоставки, сред които добре функционираща здравна система в областта на донорството и трансплантациите, контрол и колкото и клиширано да звучи – политическа воля този процес най-накрая да заработи както трябва.
Последната една година даде известна надежда за раздвижване по темата – в България през 2023 година бяха извършени общо 43 трансплантации, което е и най-големият брой за последните три години у нас. Определени събития в последните седмици обаче хвърлиха сянка над крехкия оптимизъм в областта на донорството. Те повдигнаха и въпроса дали трансплантационният процес ще бъде разглеждан като приоритет на здравната ни политика на държавно ниво или отново ще зависи от нечия лична мотивация и професионализъм и по-често от липсата на такива, което рискува да ни върне в добре познатата ни трагична реалност, нареждаща страната ни на едно от последните места по брой трансплантации в ЕС.
Казусът “Пирогов”
През изминалата година у нас бяха извършени над 40 трансплантации или двойно повече от предходната 2022 година. Органните трансплантации от трупен донор, по данни на Изпълнителна агенция медицински надзор, която администрира процеса, са били 40 на фона на 19 предходната година. Значителна част от донорските ситуации или 9 от общо 22 се дължаха на д-р Христо Христов, който бе координатор по донорство в УМБАЛСМ “Пирогов”. Преди той да заработи там, спешната болница имаше няколко нулеви години, в които изобщо не идентифицираше донори – пропуск, будещ въпроси предвид спешния профил на лечебното заведение. Скоростта, с която болницата успя да се върне на картата на донорството в страната в последно време бе забелязана от всички следящи темата. Затова и изненадващата смяна на д-р Христов като координатор това лято повдигна още серия въпроси, най-важният от които е дали спешният институт ще задържи и дори да увеличи позитивния резултат, който отчете в сферата на донорството.
Важните проблеми все още чакат решение
Случилото се в “Пирогов” надхвърля личния казус. След него отново можем да се запитаме дали здравната ни система би могла да използва градивно качествата на специалисти, които да спомогнат за преодоляването на слабостите в нея или по-скоро ще ги пренебрегне. Години наред държавата умело оправдаваше крайно малкия брой трансплантации у нас с липсата на информираност за донорството сред обществото, излагайки публично аргумента, че те са малко, защото хората не даряват органи на близките си в тежкия момент на загуба. Реалните причини за този проблем обаче са съвсем различни и в основата си са свързани с лошата организация на целия процес и с липсата на ангажираност от страна на държавата. Резултатът е недостатъчното диагностициране на мозъчната смърт в болниците, което е ключов фактор за идентифицирането на потенциални донори, чиито органи могат да спасят животи, липсата на достатъчно обучения на специалистите, ангажирани с процеса, предимно координаторите по донорство, и недоброто финансиране на самата дейност в лечебните заведения.
На пресконференция миналата седмица ръководство на Изпълнителна агенция медицински надзор, която администрира областта на донорството, обяви позитивна крачка в тази насока, свързана с възможности за обучение на специалисти в сферата на донорството, както и някои мерки, отнасящи се до по-доброто финансирането на процеса. За съжаление обаче от там признаха, че към момента интересът от страна на болничните директори към обученията е слаб. От агенцията се ангажираха и с извършването на анализ на болниците, определени за донорски бази, въз основа на който да се идентифицират слабостите в процеса, но и да се вземе пример от лечебните заведения, които успяват въпреки пропуските в сектора да работят добре в тази насока – сред тях бяха доскоро “Пирогов”, УМБАЛ Света Марина-Варна и великотърновската болница МОБАЛ “Д-р Стефан Черкезов”.
Решаването на тези проблеми е заложено и в новата национална програма за насърчаване на донорството и подпомагане на трансплантациите в България с която е с хоризонт до 2028 година. Приемането и разписването на подобни приоритети без по тях обаче да се вземат конкретни мерки действия и контрол по осъществяването им не гарантира по никакъв начин ефективното изпълнение на програмата. Доказателството е, че предходната програма, която залагаше близки цели, приключи с милиони неизразходвани левове, предвидени за донорство и трансплантации именно поради малкия им брой.
Трансплантациите – все още под шапката на ИАМН
Една от важните стъпки пред определянето на трансплантациите за държавна политика е обособяването на тази дейност в отделна административна структура. В момента целият процес все още продължава да се наблюдава от Изпълнителната агенция по трансплантации, която извършва дейности от съвсем друг характер. Въпреки че Министерството на здравеопазването призна за грешка прехвърлянето на администрирането на трансплантационния процес към ИАМН, а през март тази година правителството прие и дълго чаканото възстановяването на Изпълнителната агенция по трансплантации в самостоятелна структура, то все още не е факт.
Българският отбор от трансплантирани атлети, Лисабон, 2024 г.
Дори и това да се случи обаче, докато държавата не припознае донорството и трансплантациите за приориет в здравната си политиката с всички нужни нормативни стъпки, страната ни ще продължава да изостава в една дейност, която вече е рутинна за редица държави. От действията на ръководните кадри в тази насока зависи и дали над 800 българи ще имат шанс за своя нов “медал” на живота.
Полина Тодорова
