Над 300 болници в България, но влошаващи се проблеми с приема на спешните пациенти; под 50% използваемост на болничните легла; година и половина антираков план само на хартия; все още липсваща национална детска болница; силно дебалансирана здравна система; липса на достатъчно контрол над изразходваните средства и оптимално качество на предлаганите здравни грижи; продължаващи сигнали за източване на НЗОК; задълбочаваща се изключително тежка кадрова криза за медицински сестри – всички тези проблеми, характеризиращи здравеопазването в България, няма да получат решение скоро. А причината е ясна – продължаващата политическа криза в страната, за която няма изгледи да бъде преодоляна скоро.
Политически хаос и почти нито дума за здравеопазване
Поредните, шести предсрочни парламентарни избори за последните години, отново не се увенчаха с политическа стабилност. Неуспешните опити за съставяне на редовно правителство с първите два мандата засилват и прогнозите за тласкане на страната към, нови избори, което съвсем естествено подкопава и възможността за започване и следване на конкретни реформи с ясно разписани политики. Резултатът от политическото безвремие, в което е изпаднала страната ни, е виден и в здравния сектор. И въпреки единодушието на всички политици, че в него особено много са нужни реформи, които да подобрят системата и за пациентите, и за работещите в нея, думите им все още остават само добро пожелание и бетонират статуквото и инертността, в която е изпаднала тя. Липсата на смели политически решения, допълнени с нужните законодателни стъпки, по правило демотивират онези, които работят съвестно и често – недостатъчно оценено, и дават увереност на онези, които продължават да черпят ресурс от пробойните в сектора – най-често за лична изгода.
Политическата криза в последните години почти изпразни от съдържание програмите на политическите сили в здравния сектор. Устремени в спиралата от избори, държавниците ни почти пренебрегнаха разговорите за това как трябва да се развива здравният сектор в България и предпочетоха да заложат на познати постулати, които обаче вече звучат по-скоро като клишета, отколкото като ясни стъпки за промяна в системата. А доказателствата не са едно и две.
Безвремие, което забавя важните проекти
Може би едно от най-видните примери за това как политическото безвремие се отразява на реализирането на конкретни програми се вижда от изпълнението на антираковия план в страната ни. Припомняме, че от отговор на Министерство на здравеопазването до Medical News ставаше ясно, че над година и половина след приемането на Националния антираков план все още не са осъществени никакви фактически действия по реализирането на заложените в него приоритети. Такива се планират до края на годината, но от януари 2023 година, когато планът бе приет, до момента активности не са реализирани. Примерът със забавянето на антираковия план за страната ни, която e единствената в ЕС, отчитаща нарастване на смъртността от онкологични заболявания, е красноречив за последствията от липсата на ясен административен ангажимент на ръководно ниво. Няма как и да е другояче, когато от приемането на плана до момента са се сменили трима здравни здравни министри. Друг пример в тази насока е идеята за изграждането на Национална детска болница, датираща от няколко десетилетия, “преживяла” плеяда министри, но все още нереализирана.
Много болници, много легла и много политика в здравния сектор
Една от основните теми, които разиграват политиците и кандидатите за такива, когато стане дума за здравни политики в България, е броят на болниците в страната, преомисляне на необходимостта от разкриване на нови структури, както и евентуалното реформиране и преобразуване на съществуващите такива, които не предлагат нужното качество. Какво е то обаче навсякъде е изключително трудно да се установи, защото у нас все още липсва стандартизирана система от критерии, която да оценява качеството на лечението. В резултат, въпреки непрекъснато нарастващия бюджет за здравеопазване, се получава парадоксът страната ни да разполага с над 300 болници, да не използва над половината от леглата, за които те имат договор с НЗОК, а същевременно цялата същинска нежелана спешност в страната да се насочва към малък брой публични болници. Дали имаме нужда от нови болници и нови клиники към вече съществуващите такива, отговор трябва да даде Националната здравна карта на страната, която трябва да се пренапише из основи. Кога ще се случи това обаче отново не е ясно, защото държавната административна машина очевидно не работи в синхрон и последователно, когато става дума за здравни политики. А това потвърждава и думите на вече бившия здравен министър проф. Хинков, който беше заявил, че пазарът на здравни услуги нас се разширява изкуствено, прекалено интензивно и със занижен контрол. Въпреки това, именно при неговия мандат начело на МЗ идеята за налагане на моратирум за нови болници срещна силен отпор, но все пак бе приета от предходния кабинет в оставка.
На този фон, в навечерието на серията Великденски празници настоящето служебно правителство прокара решението за създаване на мащабна нова частна болница в София под името “Мама и аз”, което претърпя пълен обрат единствено заради бурната обществена и професионална реакция срещу него. Доколко дълбоки са интересите в здравния сектор у нас пролича от последвалото безпрецедентно привикване в ДАНС на общественици, заели позиция срещу проекта за нова болница с 400 легла в столицата. Същата агенция преди това се занимаваше и със самия проект за нова мегаструктура, след като правителството го одобри, а впоследствие отхвърли. Всичко това говори ясно, че значителна част от ключовите решения в здравеопазването у нас се взимат нецелесъобразно, не въз основа на ясни анализи и оценки, а политически, лично и обслужвайки нечий интерес, но не и обществения.
Кадровата криза за сестрите и “заряването” на главите в пясъка
Огромен проблем в здравеопазването в България не само остава, но и все повече се засилва е кадровата криза, особено за медицинските сестри. Тя доведе до спиране и забавяне на ключови на национално ниво медицински дейности като детските трансплантации на стволови клетки в УМБАЛ “Царица Йонна-ИСУЛ”, както и на детските сърдечни операции в Националната кардиологична болница. Темата се признава като изключителна проблемна от редица политици на редица обществени здравни форуми, но общо-взето действията им приключват с артикулирането на проблема. А без разрешаването му в обозримо бъдеще чрез серия мерки на държавно ниво рискуваме и други възлови терапии, извършвани в ограничен брой болници, да бъдат затруднени. Недостатъчният брой медицински сестри – около 30 000 за системата, все повече ще влошава и качеството на полаганите здравни грижи за всички пациенти и особено – на тези в тежки състояния, изискващи продължителни грижи.
И все пак доза оптимизъм
Лъч светлина в тунела на инерцията в здравния сектор се видя от проекта за изпълнението на въздушната спешна помощ, която вече изпълни над10 мисии, помагайки на хора в тежко и критично състояние. Добра крачка са и стъпките за разширяване на профилактичните прегледи и изследвания. Те обаче са недостатъчни и доста закъснели, за да се дават за пример за значими реформи в здравния сектор, особено по отношение на все още крайно ориентираната ни към болнична грижа система, в която огромна част от дейностите биха могли да се изнесат в амбулаторни условия. Мащабни действия в тази посока обаче не се предприемат, а това създава условия както за обременяване на лечебните заведения, така и за неефективни решения, които в определени случаи пилеят обществен ресурс, но в други са начинът пациентът да бъде обгрижен.
В навечерието на вероятните нови избори обаче са нужни не само предизборни програми – за тях вече свикнахме да липсват, а държавници, които ще имат смелостта да се опълчат на порочните практики чрез решения, обслужващи не инертността и определени кръгове в сектора, а такива от полза на пациентите и хората, които се грижат за тях. В противен случай всяка поредна заявка за реформа в здравеопазването ще остане поредното празно обещание. На което вече и никой не вярва.
Полина Тодорова
