Министерството на здравеопазването предложи промени в Наредбата за критериите за определяне на университетски болници, които ще позволяват на повече болници да придобият статут на университетски. Положителни ли са тези промени или не, както и имали ли нужда от критерии за оценка на качеството на обучението в здравните направления, но и и на прилаганото лечение, попитахме доц. Антон Тонев, който е специалист хирург-онколог в коремната област във Варна и София. Той бе и депутат в здравната парламентарна комисия в няколко парламента, както и съветник на министъра на здравеопазването.
Доц. Тонев, наскоро бе предложена промяна в реда за придобиване на университетски статут на болниците. В каква насока е тя?
Предложението касае промяна в Наредба на министъра на здравеопазването относно това при какви условия една болница може да получи университетски статут. Този статут дава възможност на едно лечебно заведение да бъде и база за обучение. С новото предложение се променя смисълът на някои критерии и те от задължителни стават препоръчителни. В случая, за да изпълнят критериите за университетски болници, някои лечебни заведения трябваше да разкрият нови дейности, а с промените това не би се наложило. По-конкретно вече няма да има изискване болницата, която иска да придобие статут на университетска, да може да обучава едновременно студенти в направленията „Медицина“, „Дентална медицина“, „Фармация“ и „Здравни грижи“, а само в някои от тях.
Какъв е Вашият прочит на промените?
Според мен фокусът при публичното обсъждане на предложените промени ще има две гледни точки. Едната е свързана с проблем, за който много експерти алармират, а именно – нуждата от повече млади кадри в нашата здравна система. Въпреки че статистически в момента България заема успокоителни средни места в Европейския съюз по брой лекари, има друга обезпокоителна тенденция и тя е свързана с високата средна възраст на тези кадри. Тя нараства устойчиво в последните години и е един от основните проблеми пред политиката в България. За да можем да компенсираме този проблем, ние ще трябва да произвеждаме повече кадри. Неравенството в заплащането между България и страните от ЕС ще продължи, макар през последните няколко години да намаля поради заложени политики по доходи на доскорошното управление. Българските млади лекари с езикова подготовка ще продължат много по-често да избират чужбина пред България. Тоест, за да има достатъчно за нас, ние ще трябва да произвеждаме повече, отколкото ни е необходимо. Трябва да променим мисленето си в тази посока.
Другата гледна точка, която ще бъде контрапункт и която е задължителна за всяка една законова промяна, е в чий интерес се предлага тя. Тук могат да се прокрадват различни идеи – според предлаганите промени, това ще са частни лечебни заведения, които нямат статут на университетските болници и биха искали да подобрят своето маркетингово присъствие на пазара на здравни услуги, добавяйки и образно казано – доза академизъм в своите лечебни практики или пък да искат да си образуват собствена школа, тъй като държавните университети упорито не искат да ги приемат за база.
Вие към коя гледна точка клоните като коментар по предлаганите промени?
Трябва да припомним, че не делим болниците спрямо произхода на техния капитал – дали е държавен, общински или частен. Нито един закон не ги разделя по този принцип и те трябва да работят при равни условия. Съвсем скоро, през месец април Европейската комисия издаде директива, даваща ни два месеца, за да поправим несходство в нашето законодателство, даващо предимство на болници според произхода на техния капитал. При несправяне с тази задача следва наказателна процедура за България. В същото време нито една от държавните и общински болници не заявява ясно желанието да стане университетска база, тоест сякаш държавните и общински лечебни заведения са “замрели” в процеса на своето развитие и по-скоро оцеляват. Докато единствените лечебни заведения, които се развиват, увеличават дейности, са болниците с частен капитал. Претегляйки всички плюсове и минуси, аз лично бих приел по-скоро първата позиция и в това, че гледайки 10-15 години напред, ние ще имаме нужда от повече лекари и медицински сестри, както и от повече специалисти по здравни грижи, а някои от частните болници вече имат дългогодишни традиции.
Съществува ли риск при улеснена процедура за придобиване на университетски статут на болница като база за обучение, да се влоши и качеството на самия обучителен процес?
Качеството на обучение зависи от качеството на базата, от това дали има или няма пациенти с подходящи диагнози и от познанията и мотивацията на преподавателите, които участват в обучителния процес. Ако едно лечебно заведение може да подсигури тези условия, то би могло да подсигури и качествено обучение. В съвременната медицина обучението само по себе си – на студенти и специализанти и наличието на практики по обучение с редовен характер са един от основните критерии за качество на самата лечебна дейност. Тоест, ако в една болница има постоянно обучение, самият персонал е “в крак” с всички новости и качеството се надгражда. Обратно, ако в едно лечебно заведение липсва обучение, то практиките там сякаш застиват на едно добро за времето си ниво, но поглеждайки няколко години напред, то със сигурност качеството отстъпва. Аз съм на мнение, че непрекъснатото обучение трябва да бъде все по-застъпено, особено в болничната помощ, в която би следвало да се прилагат всички съвременни методи за диагностика и лечение.
Имаме ли обаче оценка на обучението на бъдещите медици в различните лечебни заведения?
Оценката за качеството на обучението на здравните ни кадри е възможността те да започнат веднага работа в страни като Германия, Великобритания, Испания и други, в които критериите за работа са стандартизирани много отдавна и в които има въведени оценки за качеството, както на обучението, така и на прилаганото лечение. След като нашите кадри, стига да владеят конкретния език, биха могли да започнат веднага работа в страни от ЕС, това означава, че нивото ни на обучение е съпоставимо с това във всички по-развити страни. Проблемът тук е, че ние получаваме този добър резултат, бих казал на случаен принцип – той зависи от личната мотивация на отделните медицински факултети и университети, които понякога гледат в различни гледни точки и те не са толкова устойчиви напред в системата. Липсва ни една централизирана система за оценка на качеството на предлаганото обучение – акредитацията за обучение на лечебните заведения е препоръчителна, но не и задължителна, тоест не е наложена със стандарт. Имаше подготвен законопроект, който целеше да наложи такава, но той не успя да получи подкрепа в предходния парламент.
Как изглежда този проблем в практиката?
В моите студентски години по медицина големината на студентските групи беше между 4 и 6 студенти на асистент. Тъй като обаче за университетите е по-евтино един асистент да обучава колкото може повече студенти, всички университети използваха този модел и направиха така, че в момента в една студентска група има между 12 и 16 студенти. Ясно е какво внимание може да се обърне на четирима студенти или на 16, когато практическото обучение е сведено до санитарен минимум. Ние нямаме централизирана система, която да определи, че ако се касае за студентска група от лекари, дентални лекариили фармацевти, тя трябва да е максимум от шест души. Създаването й би дало условия за развитие на качеството на обучението.
Нивото на обучението на бъдещите специалисти в болниците е пряко свързано и с последващото ниво на здравни грижи, които те ще оказват. От години се говори за необходимостта от критерии, които ще оценяват качеството на приложената терапия, но такива все още липсват…
Нямаме стандартизирана система от критерии, която да оценява качеството на лечението. Към момента, доколкото има такава, тя е стъпила на правилата на свободната конкуренция на пазара на здравни услуги. С други думи, ако едно лечебно заведение е добро, то ще бъде търсено от пациентите и по този начин ще получава и финансова оценка за вложените системи за качество, за прилагане на съвременен подход в диагностиката и лечението. Този принцип е общовалиден за целия търговски спектър на предлагане на услуги, които се заплащат, независимо дали с обществени или лични средства. Струва ми се обаче, че сам по себе си той не е достатъчен, защото много често възникват модерни здравни услуги, които в рамките на определен период “изпомпват” определено количество от пазара, след което замират. Има и обратната тенденция, наблюдавана основно в общинските лечебни заведения. Там, поради липса на кадри и високата възраст на практикуващите, се предлага по-конвенционална форма на лечение, която не се прилага в по-съвременните болници. С други думи – българският пациент е поставен в една неравна позиция в зависимост от мястото, където живее и се лекува. Системата е оставена на саморегулация. Затова и според мен е нужна централизирана система за оценка на качеството, която да стъпи на професионалното мнение на експертните съвети и да каже коя болест как трябва да се диагностицира и лекува и ако едно лечебно заведение не може да изпълни критериите за това, да няма право да работи с НЗОК за тези заболявания.
Защо толкова години това не се случва?
Това е сложен и продължителен процес, с който много хора трябва да бъдат съгласни – много различни сегменти от професионалното здравно общество в България. Това са 52 различни дружества, които да са обединени в един фокус, да се съревновават буквално казано в това кой ще направи първи комбинацията от стандартите и накрая този процес да бъде оценен в цялост. В момента имаме някакви стандарти, но те са правени “на парче”, веднъж са покривали един проблем, впоследствие друг. Също така, независимо от това кой управлява, му е нужен продължителен мандат на действие от 4 години, начело със здравен министър, който си го е поставил като първи приоритет. Това означава той всяка сутрин да се буди със задача да проследява докъде е достигнал този процес.
Трябва ли продължаващото медицинско обучение у нас да стане задължително, както искат от БЛС?
Аз поддържам БЛС в това им мнение – това е практика в западна Европа и като цяло в съвременната медицина. Няма модерна медицина със “свободноизбираемо” следдипломно обучение, както се случва у нас – или с други думи, надгражда знанията си само онзи, който иска и който е мотивиран. Ако се въведат стандарти, които да наложат задължителните съвременни методи за диагностика и лечение, колегите ще бъдат изправени пред лична дилема – или да ги покрият или да не практикуват.
Каква е перспективата пред общинските болници, голяма част от които са с тежки финансови и кадрови проблеми?
По отношение на общинските болници трябва да се мисли за трансформацията им, защото няма как с магическа пръчка да върнем кадрите там. Искаме ли да привлечем много млади специалисти в тези лечебни заведения, единственият начин би бил да се направят много големи инвестиции в тях, но това е труден процес, защото е свързан с много средства. Те, обаче, биха могли да се трансформират, като се влеят в капитала на най-близкото голямо областно лечебно заведение и по този начин бидейки част от голяма болница, ще могат да бъдат подсигурявани с кадри, апаратура, практики и стандарти за диагностика и лечение, което би изравнило възможностите за лечение на пациентите в малките и в големите населени места, без да се налагат първите да пътуват десетки километри. Разбира се, тези болници са собственост на хората, които живеят в общините. Предстои дълъг разговор, в който те да бъдат убедени, че съвременна медицина означава „еднакво качество на всяко едно място в държавата“.
Полина Тодорова
