Д-р Бозаджиева е родена в София. Възпитаник е на Националната природо-математическа гимназия. Завършва Медицинския университет – София. В края на следването си стажува в интензивното отделение на СБАЛ по детски болести „Проф. Иван Митев” в столицата и впоследствие това става нейното работно място. Разговаряме с нея за избора на професия, общуването с деца и родители, нуждата от национална детска болница и други важни теми.
Д-р Бозаджиева, защо избрахте да се посветите на педиатрията?
Честно казано, нямам категоричен отговор на този въпрос. Не беше нещо планирано предварително, обмисляно с месеци. Просто по време на стажа работата в СБАЛ по детски болести „Проф. Иван Митев” много ми хареса. Също и колегите, самата атмосфера в тази болница. Сблъсках се с тежко болни дечица, които имаха нужда от спешна помощ и някак интензивното отделение се оказа моето място. Особено, когато виждах възстановяването им. Това дава смисъл на нашите усилия.
Колегите ви от випуск 2022 на МУ-София поставиха на първо място педиатрията като желана специалност. Как си го обяснявате?
Да, знам за анкетата и за резултатите тази година. В нашия Випуск 2018 водеща беше хирургията. Тези, които избрахме педиатрията, бяхме малко. За повишения интерес сега мисля, че голяма роля играят асистентите в обучителния процес. Аз самата съм асистент в Медицинския университет-София вече втора година. Ние много работим със студентите и се стараем упражненията да са интерактивни, да общуват с малки пациенти, да усетят тънкостите на специалността, да се учат да преглеждат, да поставят диагнози, да разбират болката на децата – всичко това ги привлича към педиатрията.
Защо останахте в България, а не заминахте в чужбина, подобно на много ваши колеги?
Защото исках да помагам на нашите, на българските деца. Исках всичките ми старания и усилия да са насочени към моята държава. По никакъв начин не се страхувам как бих се представила като лекар в друга страна, защото имам солидна подготовка и съм сигурна, че биха ме приели. Може би в отговора ми има и доза патриотизъм, но не и притеснение от конкуренция в чужда среда.
Имате ли самочувствие на специалист с образованието, получено в България?
Да, имам и то се базира на многото усилия, които вложих в обучението си. И това продължава всеки ден, не завършва с дипломирането.
Как преминава един Ваш работен ден?
Винаги идвам на работа по-рано от определения час. Обикновено първо си виждам децата, които сме приели предния ден – как са, как е минала нощта. След това имаме рапорт, предаваме си дежурството, после са прегледи, рутинна работа. И отново някой спешен случай за приемане, около който се завърта останалата част от деня. Всичко това често продължава до много късно през нощта. Рядко си тръгвам в рамките на официалното работно време. Никога не си гледам часовника. Нашата работа няма свършване.
Особеност на педиатрията е, че освен на детето, трябва да обърнете внимание и на притеснените му родители… Трудно ли е това общуване?
Така е. В нашето интензивно отделение децата остават сами, без родителите. И често това е проблем за тях, защото са свикнали да са неотлъчно до малкото. И затова не е лесно да им обясним, че точно в този труден етап те не биха могли да допринесат с нищо и трябва напълно да ни се доверят. С много търпение и разбиране от двете страни, поддържаме диалога. Даваме им двукратно през деня информация, обясняваме им подробно какво правим и защо. Допускаме и кратко свиждане. Стараем се да изградим връзка с тях, за да постигнем най-доброто за детето им. Родителите осъзнават, че в интензивното ние лекарите сме всичко – и лечители, и родители, и кака, и батко.
По-лесно ли по-големите деца разбират, че трябва да Ви съдействат в процеса на терапия?
За дете на пет, на седем години не е лесно да осъзнае, че е тежко болно, че трябва да изтърпи неприятни манипулации, да не капризничи, да остане в една болнична среда, понякога без присъствието на родителите. Затова нашата роля е толкова важна. Като им обясним, много добре разбират и ни съдействат. Те са малки герои.
Кой беше най-тежкият Ви случай от последните дни?
Първо трябва да уточня, че при нас пациентите се задържат понякога и с месеци. Ще споделя за детенце, което изписахме тези дни – едно момиченце, което се е родило недоносено, с бронхопулмонална дисплазия, пулмонална хипертония. Тя е на година и три месеца, а тежи едва три килограма. И е с доста тежко изразена степен на заболяването. Беше на апаратна вентилация. Борбата беше да я стабилизираме достатъчно, за да я изпишем в даден момент и да си я вземат вкъщи. Вероятно отново ще се върне при нас за специализирана помощ, защото тези проблеми често остават за цял живот. Но за нас и тази малка победа – за кратко детето да е стабилизирано и да си е у дома, е от голямо значение. Детето почти година беше пролежало в неонатология и родителите до голяма степен бяха обучени какво да правят в домашни условия. Те знаят как да поставят назогастрална сонда, за да я хранят през носа, как да работят с кислороден концентратор, как да аспирират дихателните пътища, за да й помагат да диша по-добре…
Каква е ролята на СБАЛ по детски болести „Проф. Иван Митев“ в национален мащаб?
Като единствената детска болница, която разполага с всички специалности в педиатрията, обслужваме най-тежките пациенти с най-рядка патология. И това прави нашата болница особено важна и значима. Още повече, че напоследък много се подобряват и условията на работа, наличието на модерна техника и т.н. Проблеми идват от това, че не сме в една сграда с хирургия, с кардиология и се налага понякога децата да бъдат разхождани из болниците. Повече от наложително е да има комплексна грижа за малките пациенти и всички лекари да сме под един покрив. Това се очаква да стане в новата детска болница, където вероятно нашата ще бъде ядрото. И така е логично.
Боледуват ли много българските деца?
За съжаление, да. Българчетата са доста болни. Все по-голям фокус се поставя и на генетичните заболявания. Но това, което виждаме е, че децата имат все повече хронични заболявания и най-обикновената бактериална или вирусна инфекция веднага ги събаря. Родителите трябва да им отделят повече време, да им обръщат повече внимание – с какво ги хранят, как ги отглеждат, да погледнат собствените си хранителни навици, които им предават. Децата в крайна сметка подражават на родителите си. Ако те имат нужната интелигентност да се информират и да водят здравословен начин на живот, ще научат на това и поколението си.
Защо у нас думите здравна система и криза вървят ръка за ръка вече 30 години?
Мисля, че проблемът е комплексен – като се започне от подбора на самите студенти по медицина, преминем през начина на преподаването и стигнем до политическите решения. Ние като млади асистенти с мои колеги се опитваме да въвеждаме промени, но не е по силите ни това да се отрази в цялата система. Нужен е друг, комплексен подход. А и друго е важно – всеки да полага усилия и заедно, обединени в една обща кауза, да направим промяна в здравеопазването. Не е невъзможно. Мисля, че кризата не тръгва от нашето ниво, на лекарите. На друго ниво е ключът.
Споделяте ли мнението, че част от проблемите в сектора се дължат на системата на клиничните пътеки?
Има доза истина в това. Например при нас в интензивното отделение клиничните пътеки не успяват да покрият нуждите на пациента. Тази система буквално може да спъва нашата работа. И въпреки всичко, ние успяваме да осигурим цялостно и ефективно лечение за децата.