Георги Пеев, който донесе златен медал от Световното за трансплантирани в Австралия, Огнян Ганчев, който се върна с бронз от там, Янка Морчева, която дари органите на сина и внука си, Ани Стоянова, която загуби 15-годишната си дъщеря Даная, но дари нов живот на непознати чрез органите на детето си и София Пенчева, чийто син така и не дочака своето спасително сърце, но която прие темата за донорството за своя лична кауза…
Всички хора направиха само за няколко месеца това, което държавата България не направи за донорството години наред. Всички те застанаха публично с лицата и историята на своя живот, за да разкажат за спасението и да докажат, че единственият случай в медицината, в който смъртта дарява живот, е именно трансплантацията.
Всички тези хора, които не се поколебаха да споделят за своите спечелени житейски състезания, за своите непрежалими загуби, но и за и за надеждата, която са дарили, са и причината България вече да няма никакви оправдания да твърди, че “хората не познават каузата на донорството, че не даряват или че темата за трансплантациите е табу”. Същата тази държава е редно да прегледа цялата структура на трансплантационния процес, да признае, че има организационни грешки и да ги реши. А за такива признават редица специалисти, които споделят за проблеми при идентифицирането на донори, за недостатъчното обучение на координаторите по донорство и цялостно за липсата на държавен ангажимент в тази насока. Доказателството за това идва от статистиката, зад която – нека никога не забравяме, стоят съдби – на нечии бащи, майки, синове и дъщери.
По данни на Изпълнителната агенция Медицински надзор, която администрира трансплантационния процес у нас, след решението за закриване на самостоятелната Изпълнителна агенция по трансплантации, чакащите за нов орган българи са над 870 души. Най-много от тях или 804 души живеят с надежда за нов бъбрек, по близо 30 чакат за сърце и черен дроб. Останалите от листата на потенциалните реципиенти на нов орган у нас имат спешна нужда от нови бял дроб, панкреас и тънки черва, защото техните собствени не функционират. Животът на всички тези хора преминава между болнични коридори, непрекъснати изследвания, хемодиализа, лекарства и апаратура, която ги поддържава живи, докато чакат. Всеки месец забавяне до трансплантацията означава и потенциално влошаване на състоянието им, което рискува и да ги превърне в неподходящи за животоспасяващата операция.
В проекта на Национална здравна стратегия с хоризонт до 2030 година, изготвен от Министерство на здравеопазването е разписано, че броят на извършените трансплантации в България е многократно по-нисък в сравнение с тези в европейските държави – за периода 2014-2018 г. Средният брой донори у нас на един милион население е 5,54, докато в ЕС той е 20,74 на 1 млн. Сред причините за това, описани в стратегическия документ, са недостатъчната ангажираност на ръководствата на болниците в процесите по откриване и поддържане на потенциални донори, недоразвита материална база за вземане, съхраняване и присаждане на стволови клетки, лимитирано възстановяване на разходите за трансплантационния процес в България, нормативни ограничения и други.
На този фон, към края на април тази година, съседна Румъния, отчете близо 90 извършени трансплантации. За сравнение у нас към 5-ти май те са 10 и макар да има известен тласък в броя на този тип дейности, той е все още крайно недостатъчен. Извършването на трансплантация е все още и новина у нас, просто защото се случва прекалено рядко.
Историите на Георги, Огнян, Янка, Даная и София доказват едно – имаме лекари, които могат да спасяват човешки живот. Но и имаме стотици тежко болни хора, която нямат много време и всеки ден живеят с надежда за нов живот. Имаме и сърцати хора, които в най-тежките си мигове биха сторили добро. Но всички те са тук, за да ни напомнят – на нас и на държавниците, от които зависи процесът на донорството да тръгне в по-добра посока, че е нужна много, много работа. Но не и оправдания.
Полина Тодорова
