Министерството на здравеопазването публикува проект за промени в наредбата, регулираща реда за специализациите в сферата на здравеопазването у нас. Доколко обаче те ще създадат по-добри условия за специализацията на младите лекари, попитахме д-р Антоана Гочева, която е бивш председател на Асоциацията на студентите-медици в София. Д-р Гочева е и сред новозавършилите от випуск 2022 г. лекари на МУ-София.
Д-р Гочева, сред основните предлагани промени в наредбата за специализациите са учебните програми за придобиване на специалност в здравеопазването да се утвърждават от ректорите на висшите училища, а не както до момента – от министъра на здравеопазването. Това по-добър подход ли е?
Не мисля, че за специализантите има голямо значение кой ще одобрява програмите им. Има логика това да се случва във ВУЗ-овете, тъй като предвид натовареността на министъра на здравеопазването, някак ректорите изглеждат по-добрият и по-академичният вариант.
Какви са вариантите пред един млад лекар за специализация у нас?
Като млад лекар, много скоро започнал специализация, ще кажа, че системата не е създадена за тези, на които им се бездейства. За да започнеш специализация, трябва да имаш добра теоретична подготовка, да имаш някакъв клиничен опит и най-важното – да си доброволствал няколко месеца на желаното място. Уви, всичко това не гарантира, че ще започнеш специализация веднага, особено ако специалността ти е от т.нар “желани” специалности.
Като цяло пред младия лекар стоят три възможности – да започне на място, финансирано от държавата, на място, осигурено пряко от болницата и по т.нар тристранен договор, при които специализацията се провежда в база за обучение, сключила договор с друго лечебно заведение, което не обучава бъдещи специалисти. Така обаче на практика младите лекари работят в две болници, но едната не им заплаща заплата.
Честно казано, всички се надяват на второто, особено в столицата, където местата са най-много.
Всъщност, според вас вариантът с тристранния договор трябва ли изобщо да съществува?
Според мен е необходимо прекратяването на специализации по чл.13 от Наредбата или т. нар. тристранни договори, това е порочна практика, която автоматично вкарва младия лекар в абсолютна преумора и т.нар. burn out. Съществуват европейски фондове, които подкрепят точно тези специализанти, но все пак е трудно всички да се доберат до тях.
Каква е практика в тази насока на Запад?
На запад практиката е доста по-обективна – след като завършат семестриално, младите лекари държат много обемен изпит, съдържащ основни познания по вътрешни болести и хирургия. След това с резултата си кандидатстват за желана специалност и болница.
Друга добавка и особено добър пример е системата на специализация във Финландия, където се събира обратна връзка за всяка обучаваща база (болница), дава се оценка на обучението и практическите умения, които се придобиват. Тази оценка е анонимна и е задължителна от всеки специализант. Оценките и мненията се сумират и са публично достъпни. Ако тя е ниска, съответно никой от младите лекари не желае да започне работа или да специализира там, а ако е висока съответно има голяма конкуренция.
Всяка година МЗ обявява сериозен брой свободни места за специализанти, но практиката показва, че значителна част от тях остават незаети. Каква е причината?
Местата, финансирани от държавата, са една добра цифра, но основно на места извън градовете, в които има медицински университети, което ги прави изключително непривлекателни. Познавам единици млади лекари, които заемат именно финансирани от държавата места, в частност в София. Също така се възхищавам на колегите, които избират да се върнат по родните си места и да специализират там, защото някой трябва да лекува хората в провинцията – не бива здравеопазването да е толкова централизирано и да е съсредоточено само в София, Пловдив и Варна. В Западна Европа например дори в малките градове се правят трансплантации регулярно, докато в България това все още е новина по всички медии поради крайно малкия им брой.
Нужни ли са промени в самата организация на специализацията, независимо в каква специалност е тя?
Според мен е необходимо да се създаде и допълнителен контрол над обучението на специализантите. Например колоквиум два пъти в годината на местно ниво в различна от обучаващата го болница с другите специализанти от същата специалност – по такъв начин лекарите ще се запознават още по-лесно, ще обменят знания и ще си “сверяват часовниците”. Нужно е и да има колегиум за обсъждане и представяне на интересни клинични случаи на местно ниво с колеги специализанти от други болници, с което участие да се събират точки за посещение на световни конгреси и конференции чрез фонд, създаден за развитие на млади специалисти. Смятам, че развитието на младите лекари гарантира по-добро здравеопазване в бъдеще. Някак обаче тези идеи не стоят на дневен ред сред оплаквания за ниско заплащане, проблемите със самото започване на специалност и условията на труд сред медицинските специалисти. Важно е уважението и зачитане на извънредния труд, който осъществява специализантът. Не по-малко съществено е даване на възможност за практическа работа в хирургичните специалности и работата с нови технологии. Поощряването на специализанта от държавата или болницата при писане на научни статии и научна работа също би трябвало да започне да се практикува, тъй като науката е нещото, което развива медицината.
Полина Тодорова
