Страната ни е на едно от последните места по брой извършвани трансплантации в ЕС и това е проблем, неглижиран от години от здравните власти у нас. Най-силно го усещат и най-узязвимите – пациентите, които чакат своята надежда за живот. Какво e преживял човек, включен в листата на чакащите за нов орган българи, който е имал щастието и късмета да бъде трансплантиран и защо България е на дъното в сферата на трансплантациите, с Medical News сподели Димитър Василев. В днешния 9-ти март, посветен на бъбречното здраве, ви представяме мнението му, защото смятаме, че темата за донорството и трансплантациите трябва да присъства в общественото пространство и да ангажира вниманието на ръководните фактори, от които зависи процесът да се тласне в по-добра посока.
Димитър Василев, трансплантиран с бъбрек през май 2022 г.:
Тежка тема ли е донорството? Отговорът безспорно е: Да! И тежка я прави това, че в България има все повече хора, които се нуждаят от нов орган, но голяма част от тях така и не го дочакват.
През изминалата 2022 г. са подадени 13 донорски ситуации, а реализираните трансплантации на органи са общо едва 20. От над 30 координатни центрове в България, които имат правото да идентифицират донори, едва около една трета са центровете, които често реализират донорски ситуации. Примери за това са МОБАЛ “Д-р Стефан Черкезов”, гр. Велико Търново, УМБАЛ “Св. Марина”, гр. Варна и УМБАЛ “Д-р Георги Странски” гр. Плевен. И ако тези центрове спрат да подават донори, донорството у нас умира. В момента то е на командно дишане и диша, защото на няколко прекрасни лекари им пука. Аз бях един от онези, на които животът им се усмихна и през месец май 2022 г. след реализирана донорска ситуация, и след 3 години и 8 месеца чакане в
списъка на чакащите за нов орган получих своя нов бъбрек.
За мен всичко стана ново – от цветa на кожата, която бе пожълтяла от тежките процедури на хемодиализа, до чисто физическото състояние.
По време на хемодиализата изминавах едва около 3 км. пеш, въздухът не стигаше, а след трансплантацията разходка от 20 километра с леки почивки вече не е никакъв проблем. И това са само част от прекрасните неща, които променя трансплантацията на орган в един терминално болен преди това човек.
За мен битката приключи, но има още 877 човека по официални данни към 6.03.2023 г. в списъка на чакащите за нов орган. И това е само по официални данни. Извън тази официална информация има най-малко още толкова хора, които не са включени в този списък, защото просто са отчаяни и знаят, че шансът да извикат точно тях за трансплантация е доста малък.
Но защо след като първата трансплантация в България (която е бъбречна) е направена още през 1968 г. на дете, а година по-късно и на възрастен (отново трансплантацията е бъбречна), днес страната ни е на последно място в Европейския съюз по трансплантации? Ами причината е, че просто във времето държавата тотално абдикира от донорството и абдикира все повече.
Винаги трансплантологията у нас се е дължала на отделни лица, лекари и екипи, които са имали тази кауза в сърцето, но и не толкова на самата държава – тя сякаш никога не се е интересувала от своите пациенти в тежко състояние. За “капак” на всичко през 2018 г. Агенцията по трансплантации беше закрита, а пандемията от коронавирус беше последният пирон в ковчега на донорството и трансплантациите у нас. И ако преди 2019 г. се правиха около 50 трансплантации на година общо от жив и трупен донор, то през 2020 г. имаше само 4 реализирани донорски ситуации, а общите трансплантации от жив и трупен донор бяха 16.
За съжаление последни си оставаме от доста време насам. С други думи ако имаш нужда от трансплантация на някакъв орган и си роден в България, то шансът да те трансплантират тук е най-малък от цяла Европа.
До преди 70 години трансплантацията на органи не е била възможна, а днес е редовна практика, но не и в България. Тук организацията я няма и това е главният проблем за десетките пропуснати донорски ситуации, които си остават нереализирани.
Донорството е светлина, защото там където има тъга, чрез него всичко продължава да живее, макар и не по същия начин. Защото знаеш, че органите на близките след инцидент или друга нелепа смърт, живеят в някой друг и не само просто живеят, а изцяло променят живота на човека, който е имал нужда от нов орган.
Един бъбрек кара болния да „светне“ и да прегърни мечтите си отново. Вече няма ограничения за него, като пиенето на вода например, тъй като това по време на хемодиализа е лукс. Трансплантираното сърце е като един нов работещ двигател за реципиента, който го е получил и животът отново с радост хлопа на вратата му.
Новият черен дроб в чакащото тяло за такъв, променя изцяло бледо жълтата кожа на човека, връща му всичко и просто казва на смъртта да изчака и то да изчака за дълго! Новите бели дробове за някой са като чудо, което не си е представял, че може да му се случи – поема пълна глътка въздух и после още една, и още една – нещо, което е било също лукс преди това. Донорството променя всичко това! За донорството не трябва просто да говорим, а трябва да крещим. Защото само то побеждава смъртта във всеки един неин аспект!
