Д-р Айлин Фейзуллова е носител на престижното отличие „Златен Хипократ“ на Випуск 2022 на Медицинския университет-София. Младата лекарка, която има стаж в няколко европейски държави, е избрала да остане в България и да се развива в сферата на ендокринологията. В момента тя е доброволец в Университетската СБАЛ по Ендокринология – „Акад. Иван Пенчев“. Разговаряме с нея за избора на професия и за все още съществуващите трудности пред специализацията на младите лекари у нас.
Д-р Фейзуллова, как медицината стана Ваша професия?
Избрах медицината, защото тя винаги е заемала място в моето сърце. Изразявала съм това отношение още от ранна възраст, винаги съм искала да помагам. Не мога да пропусна факта, че голяма част от моето семейство са лекари и те ми дават пример за достойно живян живот, с уважение от страна на техните пациенти и близки. Освен това, съм на мнение, че това е професията, носеща вероятно най-огромно удовлетворение от извършената работа.
На церемонията по дипломирането на Випуск 2022 година на Медицинския университет-София президентът Румен Радев пожела на навозавършващите лекари да бъдат пример за достойнство в обществото. Какъв според Вас трябва да е обликът на българския лекар?
Българският лекар трябва да е всеотдаен, да е готов да помага на пациентите си, да поставя тяхното здраве на първо място, но също така да се грижи за себе си, защото, когато ние самите сме в добро здраве и в добра кондиция, можем да бъдем истински полезни за пациентите си. Българският лекар трябва да се грижи и за своето професионално развитие, винаги да се стреми към достигане на още по-високи върхове, да научава все повече, да повишава качеството на своите умения и да черпи опит от своите колеги, които се справят добре.
Въпреки положителната тенденция за спад в броя на напускащите страната млади лекари, фактите сочат, че все още близо 50% от завършилите в България медици избират да се развиват професионално навън. Виждате ли разлики в „старта“ на българския лекар с този на Запад?
Аз съм на мнение, че нашето образование е на много високо ниво. Това, което виждам при мен и при колегите си е, че ние дадохме всичко от себе си, за да се превърнем в максимално подготвени кадри за бъдещия професионален път, който ни очаква. Нашите преподаватели са изключително добри и образованието ни е напълно сравнимо с това в Западна Европа, като именно заради това сме и притегателен център за толкова много чужденци, които избират да се обучават при нас. Относно тенденцията да се заминава за чужбина за продължаване на професионалното развитие, смятам, че всеки може да направи своя собствен избор. Тези, които направихме избор да останем в България, показваме, че сме на първо място благодарни за това, което сме получили като образование, за подкрепата, както и че вярваме, че тук можем да се развиваме. В нашата страна също има варианти и възможности, имаме поле и за научно развитие. Факт е, че в развитите държави в чужбина, основно в Западна и в Централна Европа се отделя изключително голямо финансиране за здравеопазването, което се отразява и на заплащането на работещите в сектора. Също така, това, което се наблюдава там, е огромното уважение от страна на пациентите към лекарите, което невинаги виждаме тук в България. Според мен, обаче, трябва да се търси балансът, тъй като когато човек замине в чужбина, той едва ли ще може да води такъв личен живот, какъвто би водил в България. Тепърва трябва да изгради и получи уважението на ръководителите си, защото ние, все пак, идваме от точка на света, която е по-отдалечена и като географско положение, и може би като виждания за нас от страна на Западноевропейските страни. Поради това смятам, че има една доста голяма бариера пред нас, и всеки, който я е преодолял и е „пробил“ на Запад, със сигурност претърпява много, но успява и това ще му се отплати.
Съществува ли все още проблем със специализацията на младите лекари в България?
Голям проблем пред младите лекари е именно това, че за съжаление местата за специализация са малко. На практика, ако до завършването на един лекар пътят е, бих казала, „трасиран“ и пред него има възможност за увеличаване на знанията както теоретично, така и на практика, то след това системата за младите лекари пропада. Буквално изпадаме във вакуум и не знаем какво да предприемем. Имаме вижданията за себе си, знаем, че искаме да специализираме, може би знаем и какво точно искаме да специализираме, но места няма. Има гръмки заглавия в медиите, че са отпуснати стотици места за специализация, но ако има такива, то те се разпределят в малките населени места. Това е, може би, една хубава стратегия, но на практика не са много хората, които биха сменили местожителството си, особено ако вече са изградили взаимоотношения със своя партньор в града, в който са се обучавали, и ако вече имат деца. В София е много популярно доброволстването, аз самата съм доброволец в Клиника по Ендокринология от близо половин година. За съжаление там не се отпуснаха държавни позиции за специализация, така че остава вариант със сключване на тристранен договор, което предполага, че специализантът трябва да работи и на още едно място. Това, обаче, е почти невъзможно, тъй като в титулярното звено, което се явява базата за обучение – мястото, където се провежда специализацията, лекарят-специализант трябва да е на разположение осем часа. В такъв случай той често е принуден да дава допълнителни часове и дежурства на другото място, което на практика му подсигурява заплатата, или да работи там събота и неделя, тоест натоварването става двойно. Третият вариант, най-трудният за младите лекари, е платеният, при който те заплащат за своето обучение и същевременно работят, на практика безплатно, в съответното звено. Според мен това е недопустимо и трябва да се промени.
Статистика на МЗ, изготвена за MedicalNews, показа, че над 50% от местата за специализанти в здравеопазването през 2021 година, финансирани от държавата, остават незаети…
Тези данни са доказателство за всичко това, което коментираме. Няма как тези места да се заемат, именно защото, ако те се заемат, това би означавало човек да промени не само местожителството си, но и цялото си ежедневие, средата си. Аз в никакъв случай не бих искала да осъждам факта, че се отпускат места за специализация в по-малките населени места – те са много добър вариант, но само ако човек е свързан със съответните места по някакъв начин, най-често житейски.
Тогава какво според Вас трябва да се промени в сферата на специализациите?
Според мен трябва да се отпуснат повече места за специализация в по-големите градове и най-вече да се осигури заплащане, защото при всички варианти, които не са държавна специализация, такова няма. В момента знам, че се провежда обсъждане на идея за подсигуряване на стипендии за специализантите, които са на тристранни договори, но тя тепърва предстои да се разгледа. Очакваме развитие по този въпрос, защото в противен случай ние няма как да се издържаме финансово. Има колеги, които доброволстват с години, за да може да си заслужат мястото и в крайна сметка такова място не се отпуска. В този смисъл трябва да се предприемат спешни мерки в тази насока. Разбира се, трябва да се провеждат конкурси, защото местата трябва да са заслужени, но да се дава шанс, да има възможност за това.
Въпреки тези проблеми, оптимизмът, който имате към професията, е видим. Ще успеете ли да го запазите, но и да останете в България и да се развивате тук?
Мисля, че ще успея. За мое щастие смятам, че съм попаднала на колектив, който е много доброжелателен, изграждащ много добра среда за развитие, защото именно това също е особено важен фактор. Когато е заобиколен от интелигентни, можещи и знаещи хора, които не се интересуват от злободневието, човек може да се радва на прекрасна среда за професонално развитие. За това допринасят и ръководителите – когато се стремят техните последователи да се развиват и дори да ги надграждат, това означава, че не само са добри като хора, но и искат да оставят наследство след себе си и точно това е начинът – чрез качествено обучение и предаване на опита.
Полина Тодорова
