Д-р Елица Димитрова е съдов хирург в болница „Проф. д-р Александър Чирков“. Завършила е медицина през 2016 г. в Медицинския университет в София. Придобила е специалност по Съдова хирургия през 2020 г. Член е на екипа на УМБАЛ „Проф. д-р Александър Чирков“ от 2016 г. Научните й интереси са в областта на дистални реконструкции на долни крайници. Разговаряме с нея за избора на професия и за предизвикателствата в областта на съдовата хирургия, както и за проблемите в системата, които тя среща в практиката си.

Д-р Димитрова, защо се спряхте на съдовата хирургия за свой професионален избор?

Съдовата хирургия не беше предварително определен избор при завършване на обучението ми по медицина. В този период, преди 6-7 години, се срещаха големи трудности при намирането на специализация в България. Малко преди да завърша университета, моя колежка ми каза че има свободни места за специализация в съдовата хирургия на УМБАЛ „Св. Екатерина“ (настоящата УМБАЛ „Проф. д-р Александър Чирков – бел.ред.) и се търсят хора, за да се увеличи екипът. Реших да опитам и впоследствие съдовата хирургия бързо се превърна в моя страст.

С какво тази специалност се различава от останалите?

Аз винаги съм търсила в самата работа да има динамика, многообхватност, по някакъв бих казала дори „екшън“, интензивност, спешност. Всичко това са неща, които във всяко едно отношение специалността съдова хирургия покрива.

Мит ли е, че хирургията е мъжка специалност?

Да, определено. Въпреки че действително преди години хирургичните специалности бяха с по-голямо присъствие на силния пол, напоследък има засилен интерес от страна на дамите. Към момента има голям брой представители на нежния пол, които практикуват хирургия и то с голям хъс, желание да се развиват, и с големи успехи в работата си. Така че определено, от позицията си на жена, мисля, че това е мит.

Наскоро екип от лекари от Клиниката по съдова и ендоваскуларна хирургия към УМБАЛ „Проф. д-р Александър Чирков“ имахте особено усложнен случай с 48-годишен мъж, при който имаше риск от ампутация на долния крайник. Вие също участвахте в този случай, разкажете малко повече за него.

Това е действително интересен случай, който изискваше силно екипна работа. Ставаше дума за пациент с емболия на крак, който доста дълго време е стоял у дома и не е бил правилно насочен към специалист. Той дойде в клиниката, но отказа хоспитализиация, може би поради страх и недоверие. Силните болки в крака му, които бяха денонощни, обаче персистираха и той осъзна, че трябва да се подложи на оперативно лечение. След операцията обаче се получи ранна ретромбоза, след което го планирахме за дистална реконструкция към най-малките артерии на стъпалото. В хода на операцията се установи, че пациентът има тежка инфекция в областта на подколянната мускулатура. Оперирахме го, наложи се повторно отваряне на крака, почистване, изрязване на отпадъни тъкани и на цели мускулни групи от цялата подребедрица, кожна пластика с колеги от Пластичната и Възстановителна хирургия в „Пирогов“. Междувременно пациентът направи исхемичен инсулт и се наложи помощта на невролози, отново в друго лечебно заведение. Той беше транспонтиран по спешност в Окръжна болница, колегите го приеха веднага и тъй като диагностиката и лечението се случиха до шестия час, пациентът се възстанови напълно. На следващия ден той бе върнат при нас за долекуване. На този етап се наложи отново помощта на колегите пластични хирурзи – всичко това бе процес, който отне над три месеца. За съжаление след всички тези интервенции, кракът му отново се запуши, и въпреки направения опит да го отпушим, след продължителното лечение се наложи подколенна ампутация. Но все пак той е вече у дома, подлага се на рехабилитация и се готвим за поставяне на протеза.

Достатъчно развита ли е системата на здравеопазване у нас по отношение на рехабилитацията за пациенти, при които се е наложила ампутация?

Аз бях доста лично ангажирана с този случай и до ден днешен общувам активно с пациента, но мисля, че всички тези неща не са достатъчно добре уредени в България. Лично се сблъсках с този проблем – след ампутацията, която е животоспасяваща операция, ние даваме съответните препоръки на пациентите, но нашата работа спира до тук. Системата е доста хаотична – целият процес по изваждане на нужните документи на пациентите, рехабилитация, намиране на социалните работници, общуването с личните лекари, приучването на пациентите как да ползват протезите – всичко това според мен има нужда от по-добра организация, както и финансиране. За голяма част от нашите пациенти, които са хора в напреднала възраст, осигуряването на рехабилитация след ампутация е финансова трудност. Част от тях дори не могат да си я позволят.

Достатъчно рано ли се насочват към специалист пациентите, засегнати от заболявания, при които може да се стигне до риск от ампутация на крайник?

Не е малък броят в диференциално-диагностично отношение на заболяванията, които имитират симптоматиката при съдовите заболявания. Много често пациентите се лутат между невролози, ортопеди, изписват се лекарства, за да се тушира болковата симптотика, без да се изясни причината за нея, а един преглед от съдов хирург или ангиолог, може да отговори на въпроса дали се касае за артериално заболяване на долните крайници.

Как изглежда съвместната работа заедно с ангиолозите, специалистите по образна диагностика, кардиолозите?

И тук имам критичен поглед. В практиката си до момента съм срещала изключително голяма трудност в колаборацията между отделните звена, а това е нещо, за което винаги съм се борила да го има, защото според мен е много важно. За този пациент, за който стана дума, буквално обикалях с него от болница в болница, за да обяснявам на колегите какво се случило, какво е приложено и т.н. Срещнах огромна подкрепа и съдействие от екипа ни, колегите от другите специалности и като цяло мисля, че има напредък в колаборацията между отделните специалности, но определено има още какво да се направи в тази насока.

Разполагаме ли с т. нар. хибридни зали в съдовата хирургия, които са оборудвани както с хирургична апаратура, така и позволяващи минималноинвазивна ендоваскуларна работа?

Във всяка една болница, в която има съдова хирургия, или поне по-големите, има подобни хибридни зали. Действително е от основна важност да има подобни зали в съдовата хирургия, защото по този начин, само с един достъп имаш възможност да интервенираш, да възстановиш кръвния поток във всичките сегменти на долния крайник. Ако се разчита само на оперативната техника, това би било доста по-обемно като операция, времеотнемащо, инванзивно и рискуващо в по-голяма степен здравето на пациента.

Напоследък се говори много за допълнителната квалификация на лекарите в България. Как оценявате условията за надграждане на знанията на един млад лекар?

Според мен всеки един лекар има достъп до новостите, стига да има желание да види, да прочете, да се обогати. За мен, ако искаме да бъдем на по-високо ниво, възможност винаги има.

Къде виждате своя професионален път?

В България. Винаги съм имала желанието да работя и да се развивам в България, защото здравеопазването ни в крайна сметка страда от това, че масово лекарите и медицинските сестри се насочват към чужбина. Здравеопазването ни има нужда от кадри, които да работят тук с хъс и да развиват медицината.

Полина Тодорова

Снимка: Medical News