Изключителната лична история на Георги Пеев е позната почти на всеки, който се е докосвал по един или друг начин с темата за донорството и трансплантациите. Георги има две трансплантации – на сърце, извършена в деня на рождения ден на сина му, и на бъбрек, като при втората донор е собствената му майка. Той е и първият български трансплантиран с два органа атлет, който е с пет медала от едно Европейско първенство. През годините Георги участва активно в инициативи за популяризиране на донорството, като смело заявява позицията си, касаеща пропуските в системата на здравеопазването по отношение на трансплантациите. Представяме на вашето внимание мнението му защо България е все още на едно от последните места по брой извършвани трансплантации.
Г-н Пеев, от години следите активно процесите, свързани с регулацията на трансплантациите в България. Как оценявате държавния ангажимент по отношение на донорството у нас?
Ако погледнем развитието на трансплантационния процес у нас, в периода от 1990-2000 г. трансплантации у нас почти не се правиха. След това, малко по малко, нещата започнаха да се променят чрез нормативни промени, подобряване на материалната база, както и обучения на кадрите в тази сфера. Лично аз, когато през 2011-2012 г. разбрах, че ще трябва да се подложа на бъбречна трансплантация, а впоследствие и на сърдечна, не бях голям опитимист, защото дотогава броят на трансплантациите у нас беше много малък. Тогава си признавам, че обмислях варианти да ми се помогне навън, тоест да стана здравен имигрант, ако нещата не се случат бързо в България, защото просто нямах време да чакам. За мое щастие имах късмет и през 2013 година се подложих на сърдечна трансплантация в България, а след това през 2015 г. и на бъбречна. В този период имаше и подем в трансплантологията – самият факт, че през 2016 година в България бяха извършени 9 сърдечни трансплантации е красноречив. Нещата вървяха до към 2018 година, когато се случи измисленият за мен скандал с белодробните трансплантации във Виена (през май 2018 г. пациенти протестираха пред МЗ заради отказ на клиника във Виена да приема българи, чакащи трансплантация – бел.ред.), смени се и директорът на тогавашната Агенция по трансплантации д-р Мариана Симеонова. В периода, в който д-р Симеонова оглавяваше ИАТ, бих казал от личните си наблюдения, че се виждаше някаква светлина в тунела – имаше ръст на трансплантациите, тя се бореше за всеки пациент в листата на чакащите. Впоследствие беше взето политическо решение агенцията да се закрие и дейността й да се прехвърли към Изпълнителна Агенция Медицински Надзор, превръщайки се в дирекция към нея. И сега – краткият отговор на въпроса Ви е – ситуацията е много, много зле и от година на година става все по-зле. Тази година имаме една бъбречна трансплантация от жив донор и човекът за съжаление почина. В същото време, в съседна Търция се извършват десетки бъбречни трансплантации от жив донор. Румъния вече е на светлинни години пред нас по отношение на трансплантациите. В Македония бе направена първата чернодробна трансплантация от трупен донор, надминаха ни в бъбречните трансплантации, ще ни надминат и в сърдечните.
Тезите за малкия брой трансплантации у нас обикновено се свеждат до две – най-често отговорните фактори на държавно ниво, твърдят, че е нужна по-голяма осведоменост сред обществото за смисъла на донорството. Специалисти обаче споделят и за нормативни пропуски в системата. Вие кое мнение подкрепяте или виждате причината на друго място?
Ако ще говорим за тезите на властимащите, бих искал да задам контравъпрос – а те къде са? Защо е нужно обществото да иземва функциите на държавата, която е длъжна да прави кампании по информираност за донорството непрекъснато, а не само през октомври, когато се отбелязва Европейският ден за информираност за трансплантациите? Тоест, тук държавата я няма и отговорът е много простичък – просто на никого не му пука. По отношение на нормативната база мисля, че в България законодателството е не по-лошо от страните, в които тези процеси са доста по-развити, включително в сравнение с държави като Хърватия и Испания, които са водещи по отношение на трансплантациите.
През изминалата 2021 г. от 30 болници-донорски бази у нас, едва 9 са подали донори, с чиито органи би могъл да се спаси човешки живот. Как си обяснявате този малък брой?
Обяснявам си го с това, че координаторите по донорство в трансплантационните центрове не подават донори. Много са малко тези, които го правят, въпреки че тази дейност е финансова обезпечена. Ако погледнете от тези 9 лечебни заведения, най-вероятно повечето от тях са подали по няколко донорски ситуации. Огромният брой от реализираните донорски ситуации е във Велико Търново и във Варна, където работят д-р Сибила Маринова и проф. Вилиян Платиканов. Друг пример е с един млад лекар от Панагюрище. Тоест, когато имаме хора, които искат да работят това, ангажирали са се и са го приели за кауза, нещата се получават. Но това, както казва и проф. Платиканов, не може да бъде само „на мускули“. И отново се връщаме на твърдението, че просто на никой не му пука. Пука им обаче на близо 1000 души, които чакат трансплантация. За тях, както беше и с мен, когато бях на 36 години, ако единствената перспектива е да умреш и някой ти даде едно зрънце надежда и ти каже да не си толкова черноглед, че ще поживееш още и че има шанс за това, се хващаш за това зрънце. При всички тези 1000 души е така.
Приемате ли твърдението, че българинът не дарява?
Никога не съм твърдял подобно нещо и не приемам това твърдение. Българинът не дарява органи, защото никой не го пита дали иска да го прави. Може би има такива случаи на отказ, но те са малко на фона на съгласията.
Виждате ли национална кампания в подкрепа на донорството и трансплантациите в България?
Ще отговоря отново с въпрос – а Вие виждате ли? Питам, защото може би аз лично съм пристрастен и „заслепен“. Моето мнение е, че кампания няма. Кампания за донорството има само около европейската седмица на донорството през октомври. Ако държавата в лицето на нейните управници направи така че за донорството се говори непрекъснато и донорските центрове, които са определени за това, при най-малкото съмнение за пациент в мозъчна смърт, който би могъл да бъде донор, реагират, то тогава ситуацията ще е много по-различна. Аз обаче бих искал да погледнем от един друг ъгъл на въпроса – ако координаторите и базите по донорство заработят както ни се иска и за един месец има подадени 15 донори, то къде ще бъдат направени тези трансплантации? И възможно ли е нашите болници, които могат да правят трансплантации, да поемат толкова много донори? Защото, както знаем, органи от български донори – предимно бъбреци, бяха изпращани в Румъния.
Официалното обяснение бе, че не имало съвместимост между донора и чакащите за трансплантанция…
Да, добре – при над 800 чакащи за нов бъбрек български пациенти… Ще попитам и друго – защо в България не се правят бъбречни трансплантации от жив донор при готови двойки, които директно заминават за Турция? И там ли няма съвместимост?
Тоест, отново български пациенти, чакащи за нов орган, търсят спасение извън България?
Да и аз изобщо не обвинявам хората, които избират този вариант, правят дарителски кампании и се опитват да спасят живота си. След като в България, при положение, че трансплантацията от жив донор е безплатна, но българската държава не предоставя тази помощ на хората, съвсем естествено е нуждаещите се да предприемат тази крачка. Затова е изключително важно, образно казано, да си „подредим къщата“ в сферата на трансплантациите. Много е важно и дали един лекар прави подобни трансплантации рядко или веднъж в годината. И тук основателно възниква въпросът дали един пациент ще е спокоен да легне в операционната, ако опериращият го лекар не правил подобна операция една година? Всички тези въпроси очакват своя отговор.
Какво бихте казал на хората по етажите на властта, от които зависи този процес да тръгне в по-добра посока?
Молете се да не попаднете сред онези 1000 българи, които чакат за трансплантация. Въпреки че си мисля, колкото и цинично да прозвучи, че те няма да попаднат, дори и да имат нужда, защото просто ще си решат проблема по друг начин.
В тази връзка, сигурно помните случая с обявеното разследване на евентуални незаконни трансплантации в болница „Лозенец“ и пресконференцията на бившия здравен министър д-р Кацаров, на която бяха изнесени данни за търговия на органи и за висш чиновник, който е предредил други чакащи за транплантация пациенти...
Разбира се, че си спомням и след тази пресконференция аз си представях как дворът на бившата Правителствена болница ще посинее от сини лампи и едни хора ще бъдат изкарани с белезници. Година и половина от тогава да имаме повдигнато обвинение? Ако това, което Кацаров каза, е вярно, дори не намирам думи, с които да го коментирам – то е шокиращо, изродско – държава-член на Европейския съюз, е допуснала търговия на органи в 21 век. Ако пък не е било вярно, трябва да бъде опровергано, защото подобни твърдения влияят изключително зле на донорството и трансплантациите. На медицинската манипулация само по себе си – не, но съмненията, които пораждат, са огромни. И година и половина след тази пресконфренция никой не казва – Кацаров излезе и излъга или Кацаров беше прав.
Полина Тодорова
