Д-р Явор Пукалски завършва медицина към Медицински университет, гр. София, през 2011 г. От 2012 г. е част от екипа на Отделение по детска ортопедия и травматология на УМБАЛСМ “Н. И. Пирогов”, а от 2015 г. е асистент към същото отделение. През 2019 г. придобива образователна и научна степен “доктор” след защита на дисертационен труд на тема “Лечение на острата фрактура – луксация на Монтеджия в детска възраст”. Д-р Пукалски провежда лекции на студенти и спешни медици, както и взима участие в редица български и чуждестранни форуми. Има преминати курсове и специализации в страната и чужбина – Швейцария, Великобритания, Турция и др. Професионалните му интереси включват фрактури и травми на опорно-двигателния апарат при деца, лакътни увреди, политравматични пациенти, гръбначни изкривявания, ходилни проблеми при деца и подрастващи, ултразвукова диагностика на тазобедрената става при новородени. Д-р Пукалски е носител на призванието „Лекарите, на които вярваме“.
Д-р Пукалски, защо избрахте медицината и по-конкретно детската травматология за свой професионален път?
Винаги съм искал да работя като лекар. Никога не съм имал някаква друга представа за бъдещето си, освен медицината. Може би фактът, че съм от семейство на лекари – майка ми е акушер-гинеколог, а баща ми хирург, също е оказвал своето влияние, но в никакъв случай не съм бил тласкан в тази посока от родителите си. Дори напротив, имаше моменти, в които, на база преживени трудности и опит със системата, те се опитваха да ме разубедят. Относно избора на специалност – истината е, че по време на цялото си следване бях на мнение, че няма да работя с деца, просто защото това е прекалено трудно и прекалено специфично. След като завърших, се явих на обява за работа в Оделението по детска ортопедия и травматология на „Пирогов“ с мисълта, че така ще натрупам малко клиничен опит и това е временна позиция. Оказа се, че работата с деца ми допадна изключително много и не се поколебах да стана част от екипа, когато ми предложиха място там. Работата е изключително зареждаща на фона на това, че лекуваме пациенти с тежки травми. Целият позитивизъм, който струи от децата, е незаменим и работата просто тече леко.
Със сигурност обаче работата с деца е по-трудна, особено предвид факта, че те идват при Вас в тежки състояния с притеснени родители. Как успявате да овладеете ситуацията в тези моменти?
На първо място със спокойствие. Всички, които са работили с деца, знаят, че малко или много децата копират поведението на възрастните около тях. Затова и аз се старая да съм максимално спокоен, инструктурам и родителите да са такива. Защото когато детето вижда, че нещата са под контрол и самото то не се притеснява. По-големите деца, стига човек да им обясни какво предстои, в много от случаите се оказва, че се държат дори по-адекватно от възрастните.
Кои са случаите, които са били предизвикателство за Вас?
Определено това не са един и два случая. Не са малко децата, които остават спомен за цял живот било заради тежестта на травмата или поради допълнителни фактори около тях – било положителни или негативни. Един такъв случай е на Веско, който бе блъснат от автобус на градския транспорт и имаше риск да загуби крака си. Благодарение на мултидисциплинарния подход, който успяхме да приложим заедно с колегите съдов и пластичен хирурзи, както и на колеги от травматология-възрастни, това лято Веско тича и кара сърф. Няма как човек да не бъде доволен от подобни неща. Добре си спомням и 2019 година, когато при нас постъпи едно малко дете – Александър, пострадал от височинна травма във Велико Търново. При него имаше риск да загуби ръката си. За щастие, и при него нещата завършиха отлично. Помнят се такива неща.
Вие сте преглеждал и две от децата от Сърбия, които пострадаха в тежката катастрофа на АМ “Тракия“. Разкажете малко повече за този случай.
И двете деца бяха политравматични пациенти – и при двете имаше изключително голям брой рани навсякъде по тялото, не само по крайниците, но и по гърдите, по лицето и главата, при едното – по перинеума. Едното дете беше с водеща ортопедична травма – с фрактура на таза и бедрото, с хирургична травма. Другото беше с неврохирургична такава и колегите неврохирурзи бяха ключовият момент там. И двете деца дойдоха в тежко увредено общо състояние и за да можем да „ги измъкнем“ и да постигнем оптимален резултат, трябваше да съберем екип от различни специалисти и да работим заедно на две зали – работихме както аз и колегата д-р Геров, така и колегите от лицево-челюстна хирургия, колегите от детска коремна хирургия, хирургия на ръка и други. Няма как да не отбележа, че анестезиолозите-реаниматори бяха крайъгълният камък в обгрижването на тези пациенти, защото без адекватна поддържка на виталните показатели и анестезия просто няма как някой от нас да работи.
Чести ли са случаите, при които оказвате помощ на пострадали в пътни инциденти деца?
ПТП-тата са буквално ежедневие в нашата спешна болница и конкретно в спешния кабинет по детска ортопедия и травматология. За съжаление е така. Хубавото е, че при децата повечето случаи са относително леки. За сметка на това, когато има тежък случай, най-често той е фрапантен.
Има ли сезонност в детския травматизъм?
Да, това е ясно установено и описано както в литературата, така и чисто емпирично – в практиката. Децата се „чупят“, когато играят, а играят, когато времето е хубаво. Така че стига температурите да са положителни и да има дори и малко слънце, е ясно, че ще има работа в нашите кабинети.
„Пирогов“ е школа за медицина в много отношения. Как стои тя на „картата“ на детската травматология?
Що се отнася до травматизма, „Пирогов“ все още си остава еталон, просто защото сме една от малкото болници, която поема политравматични пациенти и може да ги лекува от начало до край. Още повече това касае детския травматизъм, защото само в „Пирогов“ има отделени специални травма звена – както за травматология, така и за детска хирургия, детска неврохирургия, детска урология и т.н. Лоното на детската анестезиология е също при нас и всички лекари, които ще прилагат упойки при деца, идват да се учат именно при нашите анестезиолози. Така че както обемът, така и тежестта на патологията, която преминава през „Пирогов“, е една огромна школовка и дава тази основа, която ти необходима, за да излезеш с гордо вдигната глава в чужбина и да можеш да продължиш да надграждаш.
А по отношение на нивото ни спрямо това в Западна Европа?
В никакъв случай не сме на по-лошо ниво отколкото останалите колеги в чужбина. Важно е да се уточни, че има разлики по отношение на детската травматология и начина на работа в различните страни. Например в Германия колегите спешни медици поемат голяма част от общият детски травматизъм, а за консултация с травматолог остават само по-специфичните случаи. На много места няма обособена специалност детска травматология, както е и в България. Ние сме детски травматолози поради факта че се занимаваме почти ексклузивно с деца, но специалността е една – „Ортопедия и травматология“. Имал съм възможността да посетя доста форуми с международно участие както по време на специализацията си в Швейцария, така и по време на различни курсове и съм видял буквално „светилата“ в нашата специалност, които работят с деца. Смея да твърдя, че нивото на медицината ни не е по-различно от тяхното. Разбира се, те имат по-добро материално подсигуряване – визирам различен, модерен инструментариум, машини последна дума на техниката, които безспорно улесняват и в някои случаи ускоряват процеса на работа, но есенцията на хирургичните техники е една и съща, а типът операции са идентични.
Когато говорим за международни форуми, какво е Вашето мнение по отношение на възможностите младите български лекари да участват в подобни събития и да надграждат квалификацията си?
Ако говорим за мен самия – аз завърших по реда на старата наредба за специализации, трябваше да заплащам специализацията си и в този смисъл нещата тогава бяха изключително трудни. На практика оставах с около 450 лв. заплата на месец. И моята ситуация тогава беше една от добрите. Имах колеги, които работиха на едно място за да специализират, на друго, за да изкарват пари за специализацията и на трето, за да има с какво да живеят. Самият аз имах възможност да посетя различни курсове и обучения, като за някои от тях съм заплащал с лични средства, понякога дори с помощ от семейството и приятелите. Имаше и такива които бяха безплатни – по различни програми, инициативи или конкурси, които имах късмета да спечеля.
Виждам съществено подобрение в последните години – както по отношение на заплащането на специализантите, така и с възможностите за обучение. БЛС имаше страхотна кампания преди години за безплатни обучения, които бяха спрени заради пандемията от COVID. Правят се стъпки в тази посока, макар че все още сме далеч от нивото в Западна Европа. Там не само се правят обучения, но и продължаващата професионална квалификация е задължителна.
Как бихте определили своята професия, отдадена на спасяването на деца?
Бих я определил като зареждаща и безкрайно удовлетворяваща. Работата в условията на спешност, смятам, резонира добре с характера ми. Просто имам нужда от адреналин, от тръпка, за да давам 100% от себе си.
Полина Тодорова
