Миналата седмица Министерството на здравеопазването обяви, че започва проверка на трансплантационната дейност у нас, която от няколко години се администрира от Изпълнителната агенция „Медицински надзор“. Беше ли нужна тази проверка и защо страната ни все още е на едно от последните места в ЕС по брой извършвани трансплантации попитахме доайена на чернодробните трансплантации у нас проф. Никола Владов, който оглавява Клиниката по чернодробно-панкреатична хирургия и трансплантология във ВМА – болницата, в която за една седмица бяха реализирани две чернодробни трансплантации.
Проф. Владов, за една седмица във ВМА бяха осъществени две чернодробни трансплантации. Какво е състоянието на пациентите, които бяха трансплантирани и получиха шанс за нов живот?
Последните двама пациенти, които бяха трансплантирани, са в добро състояние. Те са все още при нас, определят се дозите имуносупресивна терапия и ако всичко се развива добре, в близките седмици им предстои изписване.
Несъмнено ВМА е еталон в трансплантационната дейност в цялата страна, но защо България продължава да е на едно от последните места по брой извършвани трансплантации в ЕС?
Отговорът не е еднозначен. Както много пъти съм казвал, всичко се свежда до малкия брой донори у нас – показател, по който България е на последно място в Европейския съюз. Друг проблем е недобрата ангажираност на координаторите по донорство и тяхната ниска мотивация. На практика в страната има две бази, които подават регулярно донори – това са болниците във Велико Търново и във Варна. При останалите това се случва спорадично.
Данни, предоставени на Medical News от ИАМН, показват, че за изминалата година от 30 лечебни заведения-донорски бази в страната само 9 са подали донори, а общият брой донорски ситуации е едва 23. На какво се дължи този нисък брой според Вас?
Причината е, както казах, в липсата на мотивация. И тук не става въпрос за финансова, а и за професионална такава. Целият процес, свързан с кондиционирането на един донор, е изключително ангажиращ. Когато има подобна ситуация, координаторът трябва да стои 24, а понякога и 36 и дори 48 часа, за да го наблюдава. Това в известен смисъл може би демотивира координаторите. Иначе, процедурата е съвсем ясна и се извършва по всички правила на Закона за трансплантациите, както в България, така и във всички страни от Европейския съюз. Винаги съм казвал, че за да я вършиш тази работа, трябва да имаш сърце, трябва да имаш желание и да се чувстваш част от целия този процес. Защото една трансплантация се прави от екип. Освен тези две болници, които посочих, има и една група млади координатори от Пловдив, Панагюрище, Бургас, които също от време на време подават донори – те имат на какво да се учат още, но се надявам да продължат и да развият тази своя дейност. Ние им помагаме с каквото можем.
От даните, с които разполагаме, става още ясно и че през изминалата година нито една голяма столична болница не е подала донор. Защо?
Това е така и за мен остава загадка. Аз не мога да коментирам тази въпрос, той е в компетенциите на Изпълнителната агенция „Медицински надзор”, където е отделът по трансплантации.
В този смисъл какво е Вашето мнение за сливането на вече несъществуващата агенция по трансплантации и вливането й в мегаструктурата ИАМН?
Според мен, може би, това беше грешка. Аз мисля, че трябва да има самостоятелна агенция с отделен директор, който да е отговорен за делата на тази структура. Но този въпрос е от компетенциите на Министерство на здравеопазването и ресорния заместник-министър.
Какво трябва да се промени, за да се оттласнем от дъното по брой трансплантации у нас?
Да има повече донори. Всъщност, трансплантационната дейност е огледало на здравната система у нас. Когато здравната система се опита да постигне по-високи резултати, това веднага се отразява и на трансплантациите.
Тогава мит ли е, че основната вина за малкото трансплантации у нас се дължи на факта, че българинът не е склонен да дарява?
Българинът е съпричастен, състрадателен и има желание да дарява. Разбира се, той се влияе от различни новини за недобри практики, но като цяло е склонен да дарява, дори в този тежък момент, когато е загубил свой близък. В последните години не сме имали голям брой откази от страна на близките, но както казах – в тази професия е нужно голямо сърце и желание за работа.
Какво е нивото на чернодробната хирургия в България?
Това е една специфична хирургия, която се практикува във високоспециализирани центрове, какъвто е ВМА. Смея да кажа, че в това отношение ВМА е изключително уважавана институция, както в национален, така и в международен план. Ние обучаваме лекари от Югоизточна Европа, защото сме единствен по рода си в региона Международен референтен център за лапароскопска чернодробна хирургия. Поддържаме тесни контакти с водещите центрове по чернодробна хирургия в света и това се отразява и на нашата дейност. Ние сме съвсем „в крак“ със съвременната чернодробна хирургия и изпълняваме целия обем в това отношение – осъществяваме лапароскопска чернодробна хирургия, както и отворена чернодробна хирургия.
Има ли интерес сред младите лекари към тази специалност?
Да, има силен интерес от младите колеги в Клиниката по чернодробно-панкреатична хирургия – някои от тях изпълняват вече самостоятелно оперативни интервенции. В болницата има и още двама хабилитирани колеги – доц. Ивелин Такоров и доц. Васил Михайлов, които могат да правят самостоятелно чернодробни трансплантации, така че има приемственост в това отношение. Може да се каже, че започва и една смяна на поколенията в трансплантационната дейност с подготвени млади чернодробни хирурзи.
Какъв трябва да е мотивът в работата на тези кадри?
Основният им мотив трябва да е, че се занимават с високоспециализирана хирургична дейност, която не всички могат да практикуват и това ги поставя на по-различно място в полето на медицината. Освен това, чернодробната трансплантация е най-сложната и фактът, че те са част от този процес, от това „семейство“, също трябва да бъде допълнителен стимул за тях. Всеки един от нас е бил част от този процес и постепенно е стигнал до някакво ниво на своята компетентност, като стремежът, разбира се, е да се стигне до максималното ниво. Това е трудна професия, която изисква известни лишения – при донорска ситуация са ни викали откъде ли не и по всяко време – посред нощ, прекратявали са ни отпуски, почивки, празници и това несъмнено, малко или много, отблъсква хората. Те искат да имат своя спокоен живот, да бъдат със семействата си по празниците и в почивките. Но несъмнено, когато си си свършил работата добре, удовлетворението е голямо. Отношението и на колегите на международни срещи, когато разберат, че се занимаваш с трансплантология, също е различно и не е за подценяване. Истината е, че където се правят трансплантации, там са едни от най-добрите хирурзи.
Полина Тодорова
Снимки: ВМА
