Ангелина и Виктория, които връщат надеждата и вярата на хората с лимфом

Подаряваме надежда и вяра, че нищо не е толкова трудно, колкото изглежда първоначално. Особено ако до теб е някой, минал по същия път. Правим го, защото са го правили и за нас.

Това е посланието на две млади жени – Ангелина Ангелова и Виктория Парушева, обединени в каузата за подкрепа на хората с онкохематалогични заболявания. В месеца, посветен на борбата с рака на кръвта, Medical News ви среща с две от усмихнатите лица от екипа доброволци в Сдружение „Лимфом“, което вече 15 години оказва помощ на хора с подобни диагнози.

За предолените върхове и спечелените битки

Това, което събира Ангелина и Виктория, е „срещата“ с диагнозата лимфом в разцвета на живота им – и при двете заболяването се открива на 23-годишна възраст. След няколко години, посветени на битката с болестта, днес двете момичета говорят открито за трудностите, през които са преминали, но и подават ръка на всеки, който тепърва се сблъсква с тях. Събира ги и единомислието им, че го правят, защото осъзнават, че в момент на отчаяние и чувство за безизходица, само човек минал през подобни емоции, би могъл да облече в съдържание думите „всичко ще се оправи“.

Ангелина Ангелова

При мен болестта се появи през 2017 година в момента, в който завършвах университет – бях на 23 години, току-що бях взела държавния изпит с отличие и тази новина ми дойде като гръм от ясно небе. Не можех да повярвам какво се случва с мен. До този момент нямах никакви здравословни проблеми, просто една сутрин се събудих с болки в гърдите, буквално не можех да дишам“, споделя Ангелина.

Следват скенер, биопсия и диагнозата Неходжкинов лимфом.

Шокът за мен и семейството ми беше огромен, признава Ангелина. „Всичките ми планове се промениха, защото трябваше да започна битка буквално на живот и смърт“, допълва тя.

Именно в тези дни на неизвестност какво предстои Ангелина разбира за дейността на сдружение „Лимфом“.Там Ангелина се среща с хора, които са преминали през сходна диагноза. „На първата среща отидох с цялото си семейство, защото бях много притеснена. Не знаех нищо за това заболяване, дотогава не бях чувала за лимфом, дори не знаех дали има лечение“, спомня си младата жена.

Пътят на Ангелина срещу заболяването преминава през 10 химиотерапии и 25 лъчетерапии. Болестта обаче не отстъпва и прогресира. Тогава лекарите излизат с мнение, че е нужно да й се приложи автоложна трансплантация. „Това беше много труден период за мен. Докато при други хора лечението даваше някакъв успех, при мен болестта прогресираше“, не крие и трудните мигове Ангелина.

За щастие трансплантацията дава резултат и заболяването обръща хода си. И този момент обаче не минава с лекота: „След трансплантацията аз се възстановявах близо година и половина. През първите три месеца не можех да стана от леглото, бях смачкана, повръщах постоянно, отслабнах, бях станала буквално кожа и кости. Болките в костите също бяха силни“, спомня си тя.

Въпреки трудните мигове Ангелина не избира пътя на отчаянието. „Знаех, че в сдружението има много хора, които са били в това състояние, че са имали рецидиви преди това, но при тях нещата са се развили успешно. Затова и аз си продължавах с вяра и надежда“, споделя още тя.

Постепенно организмът й започва да възвръща енергията си и силата й да се възстановява. През тези трудни дни копнежът на момичето към природата е едно от нещата, които й помага и разсейва мрачните мисли. „Шест месеца след трансплантацията аз не вярвах, че ще мога да се движа, защото нямах никаква енергия. През цялото време обаче не спирах да си представям, че съм сред природата – чувах шума на вълните, вятъра“, разказва тя.

Постепенно силите ми, малко и полека, се възвръщаха и аз започнах да правя леки преходи в планината, докато година и половина след трансплантацията ми, реших да изкача връх Ботев, който е сочен за един от най-трудните върхове в България. Реших да поема този риск. Когато се изкачих горе, няма да крия, че емоциите взеха превес. Заплаках, а до мен имаше един непознат човек. Попита ме защо плача, след като съм изкачила такъв труден връх….Отговорих му, че за мен това не е просто изкачване на един връх, а знаейки през какво съм минала, за мен това е една много голяма лична победа, спомня си Ангелина.

Днес младата жена е в ремисия, води активен живот, във всяка свободна минута е в планината и е един от членовете на сдружение „Лимфом“, който не пести помощта си за хора, чийто път е сходен на нейния.

Историята на Виктория за срещата с диагнозата лимфом е сходна. „Аз бях диагностицирана в края на 2016 година с Ходжкинов лимфом тип нодуларна склероза. При мен заболяването се е развивало хронично, тихо, без никаква симптоматика. Шокът беше голям, защото в този период човек е активен, млад и подобна новина е доста трудна за възприемане“, споделя тя.

Допълва, че известно време преди това е имала вътрешно усещане, че нещо не е наред, без да може да определи причината за тревогата си.


Виктория Парушева

Диагнозата следва сравнително бързо и й е съобщена в навечерието на Коледа. За поставянето й са били нужни около месец и половина, въпреки че, отбелязва тя, в потока на неизвестност дори и това време е дълго и трудно. „При мен много бързо казаха, че нещо сериозно се случва, но не се знаеше точно какво е“, спомня си Виктория.

След диагнозата започва и лечение – време, за което от думите на Виктория си проличава, че е използвала истинския смисъл на името си на победител. Мобилизирах се изцяло, вложих цялата си енергия и общо-взето още посредата на лечението бях в ремисия“, казва тя. Допълва, че в тези мигове се е стремяла да не си задава въпросите като „Защо на мен“, „Защо сега“, а вместо това да насочи цялата си сила към преодоляването на заболяването.

Не крие, че вяра й е вдъхнала и срещата със сдружение „Лимфом“. Първоначално разговаря с един от неговите „мотори“ – Мартин Монов, който успява да й вдъхне много кураж, а след това и се запознава лично с дейността на пациентската общност. „Когато отидох там, се запознах с хора, които бяха на моето място опреди няколко месеца . Имаше много млади момичета и момчета, които бяха на прага на болестта – те също, както и мен в този момент, бяха изправени пред хиляди въпроси“, споделя тя.

Виктория е категорична, че нуждата от пациентски общности като сдружение „Лимфом“ е важна, както за първите мигове при съобщаването на диагнозата, така и впоследствие.

За жалост лекарите, които се занимават с лечението на тези диагнози, са много малко като специалисти и обикновено са много заети. Много пъти аз самата преди да се срещна с лекаря си, съм имала списък от 15 въпроси и впоследствие, след като видя колко е ангажиран този човек, голяма част от тях отпадат. Просто виждах как с всеки изминал въпрос, той все повече бързаше и това не е защото аз не съм му симпатична или не иска да ми отговори, а защото те са в така забързано ежедневие, че няма как да ми отделят толкова много време, колкото ми се иска. И това е проблем не само у нас, а в цял свят“, коментира тя.

Днес Виктория допълва, че е пълноценен човек, който по нищо не се различва от останалите, освен с опита от трудностите, през които е минала. „Няма да забравя през какво съм минала, но съм сигурност съм на етап, през който си казвам – „Трябвало е да се случи“. Да, беше шок, беше трудно, имаше и много тежки моменти, но пък премина. След тях човек е изградил личността си, помъдрял е, особено когато това се случи на хора на моята възраст“, посочва тя.

Споделеният страх е половин страх

Ангелина и Виктория са единодушни, че пътят към надвиването на болестта е по-лесен, когато е споделен с „другар“ по съдба.

Бях много объркана, не знаех към кого да се обърна. Семейството ми винаги е било до мен, приятелите ми също – но как да ме разберат какво преживявам и какво чувствам? Нито един човек на този свят, нито един лекар, нито един психолог, не може да разбере твоята болка, ако не е минал през нея“, категорична е Ангелина. “Ти имаш безусловната подкрепа на семейството си, на приятелите си, но истината е че каквото и да разкажеш на тези хора, никой не може да ти помогне, никой не може да те разбере така както човек бил в това положение“, допълва я и Виктория.

Именно това подтиква двете жени днес да не пестят от личното си време, за да помагат с информация, приятелски разговор и съвет на всеки, който потърси помощ заради болестта. Отговарят на запитвания в социалните мрежи, срещат се лично с пациенти и техни близки.

За една майка да чуе такава диагноза, независимо дали детето й е на 10 или на 30 години, е най-големият шок на света, Тя също има нужда от подкрепа в тези моменти“, изтъква Виктория. „Понякога просто сядаме в едно кафе и говорим, говорим, говорим“, описва срещите си хора, обърнали се към сдружението, и Ангелина.

Посланието им към хората, които тепърва започват своята битка, също звучи по сходен начин.

Това, което искам да кажа на хората с такива диагнози, е че има надежда за всички. Тялото може да изтърпи всичко, но важното е човек да не губи надежда, трябва да си намери сам своя стимул и мотивация“, казва Ангелина.

Бих им казала, че това е един етап. Няма нищо нелечимо, всичко може да се регулира, но най-важното е да не се предават духом. Да, страшно е, но това е тяхното лично изпитание, което ще премине“, убедена е и Виктория.

През септември се отбелязва Световният месец за борба с рака на кръвта. Тази година мотото на информационната кампания „Иновация за живот“ е „Животът не спира на червено“.
Организатори на инициативата са Българско сдружение „Лимфом“, Българското медицинско сдружение по хематология (БМСХ), Българското медицинско дружество по детска хематология и онкология и Асоциацията на научноизследователските фармацевтични производители в България (ARPharM). Повече за дейността на сдружение „Лимфом“ може да прочетете ТУК.

Полина Тодорова