На фона на разгарящата се поредна битка с COVID служебният премиер Стефан Янев предизвиква гнева на медиците, заявявайки пред депутатите миналата седмица, че „Хипократовата клетва изисква готовност за саможертва”. Подобни думи не само не внасят така нужното успокоение в съсловието, но създават поредната благоприятна почва за напрежение и разделение. По думите на министър-председателя “войните са много, но в тази за здравето войниците носят друг тип униформи и дават друг тип клетва”. Казаното от Янев очаквано породи реакцията сред лекарите, а от Българския лекарски съюз поискаха официално извинение.
Би било пресилено да се твърди, че премиерът умишлено е целял да накърни медиците ни, които втора година са на предната фронтова линия с един враг, който макар и вече по-познат, за съжаление не губи от своята сила. Огорчението от думите му обаче е съвсем естествено и се простира много зад „натоварването“ на Хипократовата клетва с неверни послания.
Надали има друго съсловие, което да знае по-добре цената на войната с епидемията. Война, в която над 120 от „войниците“ му загубиха живота си, а стотици други ще носят последствията от тази битка, някои от които – доживот. Война, заради която в един доста скорошен период почти нямаше ден, в който гилдията да не се сбогуваше с колега, дал своята саможертва.
В напрегнатата и неясна обстановка под знака на COVID, в която всички живеем вече години, лицето на властта е това, което трябва да обединява. Да създава единение във времена, в които разделението и „лагерите“ са по-силни от всякога. Да изпраща послания, които биха могли, ако не друго, да изразят признателност и подкрепа за тези, които нямат нужда от клетви за саможертва, за да се изложат на риск в името на друг. Да благодари, а не да заставя.
Не е далеч споменът за първия сблъсък в битката с непознатия вирус, когато мнозина от нас излязоха на терасите си и прозорците си, за да ръкопляскат на лекарите ни. Тогава страхът от неизвестното ни напомни, че само лицата на медицината и науката биха могли да я спечелят. Тогава лекарите ни бяха герои.
Сега, почти две години след тези студени вечери, в които макар и за кратко почуствахме заряда на обединението, умората от прекалено дългата схватка е видима за всички ни. Но докато повечето от нас имат право на почивка, героите ни в бели престилки ще посрещнат и тази зима, изпълнени все още с много въпроси около вируса и за съжаление с недостатъчно отговори. Ще я посрещнат и с огромна умора и неянотa, поредена от политическата нестабилност у нас, която неминуемо ще рефлектира и на здравния сектор. Ще я посрещнат, силно се надяваме, и без повече жертви. Защото вече дадоха прекалено много, за да искат още от тях.
При всичко това думите на премиера, че “тези хора са готови на саможертва и говоренето за тяхното осигуряване с кислород, медикаменти и възнаграждения е важно, но не първостепенно” звучат меко казано странно. Ако властта у нас иска от лекарите ни да са войници, не е ли от първостепенно значение именно тя да ги подготви максимално за битката, подсигурявайки ги с нужното „снаряжение“ чрез лекарства, апаратура и някаква относителна професионална обезпеченост и спокойствие? Или може би очаква от тях да се хвърлят за пореден път на фронта с „голи гърди“, ако съдим по сигнали от различни болници, че нужен за лечението на пациентите медикамент липсва? Първостепен или не, проблемът с методиката, по която медиците получават заслуженото допълнително възнаграждение, също предизвиква излишно напрежение и създава поредните „лагери“ в системата.
Българският лекарски съюз е напълно прав, искайки извинение от премиера. Може би обаче думите на Янев, които подпалиха искрата на гнева в гилдията, ще ни подтикнат и да се замислим дали искаме още загубени животи в тази битка, независимо от кои редици са те. Може би това, надяваме се просто недомислено изказване, след което все пак последва и готовност за извинение, е червената лампа, която да ни накара да осъзнаем, че е дошло време да сме отново единни, когато става дума за здравето и живота. Защото разделението в собствения ни лагер само ще направи врага по-силен. Може би е и време политиците ни да разберат, че губенето на енергия в политически нападки и „търсене на сметка“ дава единствено преднина на врага. Може би е време и ние като общество да се извиним на медиците ни – за недоверието в знанията им и за подценяване на всекидневните им усилия, а държавата най-после да застане зад тях. Без да иска саможертви и без да „омаловажава“ първостепенното в една война, чийто край за съжаление е все още далеч.
Полина Тодорова
