Психиатрите сме хора, които много държим на контакта с пациента, на взаимодействието, на емпатията

XXVIII Национална конференция на Българската психиатрична асоциация се проведе в периода 23- 25 октомври 2020 г. в гр. Поморие. По време на събитието се проведе фирмен симпозиум на Egis Pharmaceuticals на тема: „Измерения на болката в неврологията и психиатрията“ с модератори акад. Иван Миланов и проф. Христо Кожухаров. Проф. Кожухаров даде специално интервю за нашите читатели.

Кои са основните акценти от конференцията, която се провежда по време на тежка епидемична обстановка?

Както на всяка конференция, така и сега, основните акценти могат да се разделят в две рубрики – работейки с фармацевтичните фирми, ние използваме времето тук, за да споделим както теоретичен, така и основно практичен опит с новите медикаменти. Слава Богу всички нови медикаменти в областта на шизофрения, на депресия, на биполярно разтройство ги има в България и са реимбурсирани по Здравна каса, така че нашите пациенти могат да се възползват от тях.

А ние тук можем да обменим този клиничен опит, който имаме, който е много разнообразен, предвид това в какви отделения работят колегите, дали амбулаторно или стационарно, доколко са смели в изпозването на новите лекарства, доколко са склонни да ги комбинират.

Другият основен акцент е науката в чист вид – част от колегите, които присъстват на конференцията, са от университетски болници или клиники, които се занимават с научни дейности и споделят темите, по които работят. Една от тези теми беше за болката, за родителското отчуждение, така можем да научаваме нови неща, тъй като медицината е необятна, дори и психиатрията е доста широка дисциплина и всеки от нас работи в някаква конкретна подобласт.

Това ни обогатява взаимно чрез формални и неформани контакти, които ни липсваха през последната година, особено в тази обстановка.

Зачестиха ли психиатричните заболявания по време на пандемията?

Може да се каже, че големите психични разстройства си имат сходни проценти – не се променят особено, но така наречената малка психиатрия, особено тревожните разстройства – зачестиха. Имаме повече пациенти с панически разстройства, пациенти с генерализирано тревожно разстройство, социална фобия, хипохондрично разстройство, соматизационно разстройство, невротично-тревожни разстройства. Както и СЗО отбеляза – има влошаване на психичното здраве на населението.

Също може да се каже, че в по-голяма степен има пациенти, които имат разстройства, свързани със зависимости – най-често алкохол, успокоителни, храна, които също се влият от тревожното време, натиска, новините, очакването нещо лошо да се случи. Тези хора се „лекуват“, пиейки алкохол, вземайки успокоителни или тъпчейки се с храна.

А мислите ли, че единственият начин за справяне с тези проблеми е прием на лекарства?

О, не, не. Това са пациенти, при които психотерапевтите, независимо дали са психолози, психиатри или други специалисти, могат да помогнат, но когато стане въпрос вече за физическа зависимост, при някои от химическите зависимости, там е нужна и психиатрична консултация и помощ.

Какви са според вас основните изводи от темата, свързана с измеренията на болката в неврологията и психиатрията?

Един от важните изводи е с какво трябда да лекуваме. Акад. Миланов и проф. Масларов представиха кои са по-подходящите лекарства и това са лекарства, които по принцип са антиепилептични, като Прегабалин, или лекарства, които действат на норадреналина, какъвто е Дулокситин, които имат по-добър ефект върху болката в по-високи дози.

Ние ползваме тези лекарства и за други разстройства, например за депресивни и тревожни разстройства, но в по-ниски дози. Въпреки това, при болковия синдром са в по-високи дози. Но както стана ясно, добре е тези разстройства да се лекуват интердисциплинарно и с психолог, тъй като не се знае кое е първично, кое вторично.

Интересна беше и темата на д-р Телбизова, която беше проследила пациента с болка. За жалост, аз като психиатър го казвам – стигмата в психиатрията е много силна и пациентът прескача психиатъра дълго време. По този начин той не е нито първи, нито втори, а понякога дори не е и трети избор за пациента.

Ако пациентът ходи на други видове специалисти не е толкова лошо, по-лошо е, когато посещава различни параспециалисти. Тогава, понеже болката не е диагноза, а симптом или дори синдром, се губи време да се постави правилната диагноза навреме.

Сблъсквате ли се и със следното: човек не може да разграничи кога да отиде на психолог и кога на психиатър?

Да, хората не знаят, винаги търсят по-лесния начин. Но както и на лекцията се спомена, вината донякъде е в нас, защото нашата цел трябва да бъде да промотираме услугите, които предлагаме, да се презентираме, че сме такива каквито сме.

Хората искат да видят, че се държа нормално с вас, не ви слагам етикета „луда“ ако ви боли някъде и тогава можете и да се съгласите да отидете на психиатър.

Имал съм случаи, в които ме питат дали могат да не плащат долу на регистратурата в болницата, а лично на мен, като така си мислят, че ще избегнат регистриране/записване (някой да не вземе да разбере, че са идвали на психиатър).

Но в чужбина е толкова нормално да се посещава психолог, защо тук е все още тема табу?

Да, така е. До известна степен и ние имаме вина и като лекари, и като общество.

Какви са предизвикателставата пред психиатрите по време на пандемия?

Научихме да се вършим много неща онлайн, които преди не вършехме – преподаваме онлайн, лекуваме онлайн, диагностицираме онлайн, но въпреки всичко психиатрите сме хора, които много държим на контакта с пациента, на взаимодействието, на емпатията, на връзката с пациента.

Така че това ни липсва и това е предизвикателство. Може би никога няма да може напълно да го заместим, ще трябва просто да намерим начините.  

Мария-Белла Донева