Повече от половин година научните среди, медиците, политиците и обществото се вълнуват основно от проблема COVID-19. Така, като че ли забравихме за другите постижения в медицината. Това мотивира екипа на Здравен навигатор – Хирургия (www.surgery.bg) да започне поредица от интервюта с хирурзи – вече утвърдили се специалисти в областта, както и представители на младото поколение.
Всяка седмица ще имате възможност да четете интервю с хирург, който ще споделя най-интересното от своя личен опит.
Първият ни гост бе известният хирург проф. д-р Никола Владов от ВМА. Представихме Ви също гледната точка на младите хирурзи д-р Радослав Тодоров и д-р Димитър Пейчинов. Имахте възможност да прочетете и интервюто на опитния специалист доц. д-р Теофил Седлоев. Запознахме Ви и с мнението на младата надежда д-р Мария Якова, както и с амбициозната д-р Ваня Митова. Представихме Ви и гледната точка на опитния ортопед проф. д-р Пламен Кинов.
Днес имате възможност да се запознаете с мнението на известния неврохирург проф. д-р Николай Габровски.
Проф. д-р Николай Габровски завършва медицина в Медицинска Академия – гр. София през 1996 г., като е учил и в Université Paris Descartes. Първоначално работи като лекар в Неврореанимацията на УМБАЛ „Царица Йоанна-ИСУЛ“. В Клиниката по неврохирургия на болница „Пирогов“ е от 1997 г.
През 2005 г. д-р Габровски защитава дисертация на тема „Значение на задна съединителна артерия за неврохирургичната практика“.
От 2006 г. е завеждащ на Отделението по невроонкология. От 2008 г. е „Доцент“ по неврохирургия.
През 2010 г. е избран за заместник председател на Българско дружество по неврохирургия., а през 2011 г. става Началник на Клиниката по неврохирургия на Университетска болница „Пирогов“.
От началото на 2011 г. – Национален консултант по неврохирургия към Министерство на здравеопазването.
През 2014 г. е избран за „Професор“ по неврохирургия към Клиниката по неврохирургия на Университетска болница „Пирогов“.
Проф. Николай Габровски е специализирал многократно във Франция, Белгия, Германия. По-важните теми върху, които е работил са: „Невроонкология и интраоперативен ЯМР”; „Образно ръководена неврохирургия и неврохирургия с гама-нож” и „Микроневрохирургия и невронавигация” в Клиника по неврохирургия и под ръководството на проф. Брочи, болница „Еразъм”, Брюксел, Белгия.
Проф. Брочи е сред най-изявените и известни световни специалисти по неврохирургия, президент на Световната федерация на неврохирургичните дружества в периода 2005-2009.
През последните години проф. Николай Габровски е преминал множество допълнителни квалификационни, международни курсове и специализации в областта на невроонкологията, съдовата и гръбначната неврохирургия.
През януари 2012 г. проф. Габровски е избран за наблюдател борда на European Brain Council (Европейски мозъчен съвет) – координираща неправителствена организация, посветена на борбата със заболяванията на нервната система.
Европейски мозъчен съвет работи в тясно сътрудничество с комисиите на Европейския съюз, Европейския парламент, Световната здравна организация и други отговорни органи по проблемите на заболяванията на мозъка.
Проф. Николай Габровски е член на Управителния съвет на БЛС вече пета година. От 9 юни 2018 г. той е зам.-председател на съсловната организация. Зам.-директор е по лечебната дейност в „Пирогов“.
Освен това, през октомври 2018 г. оглави Българското дружество по неврохирургия, след Общо събрание на УС на организация на XXVII Национална конференция по неврохирургия.
Не е тайна, че докато сте навлизали в професията, сте работили като санитар, като медицинска сестра. Преди да станете известен специалист, да оглавите Неврохирургията в „Пирогов“ и Дружеството на неврохирурзите в България, кога за пръв път влязохте в операционната като хирург?
За първи път в операционната влязох още в трети курс, по време на летните стажове, които провеждахме тогава. Това беше в болница ИСУЛ, в Клиниката по неврохирургия.
Преди това съм влизал също – и като част от обучението ни, и поради любопитството, което съм проявявал, но реално участие – да се „измия“ и да бъда макар и по-скоро статичен обект в операцията, беше около трети курс. Естествено, това са силни спомени, както всъщност и повечето неща, с които се сблъскваме и виждаме за първи път.
Спомняте ли си първата Ви самостоятелна операция? Разкажете ни за нея.
В Неврохирургията по принцип не оперираме сами. Винаги сме с асистент. Т.е. поне двама души участват активно в интервенцията.
Помня колегите, с които съм правил първите стъпки в работата си, и които буквално казано „са ми държали ръцете“. И всъщност това до голяма степен е единственият начин човек да научи хирургия.
Разбира се, чрез гледане и много четене, теоретична подготовка и опита да съпреживее нещата. Но няма нещо, което може да замени реалния практически опит. Затова и всеки хирург, получил „занаята“ от своите учители, е длъжен да го предаде нататък и да помогне за обучението на своите колеги. Всъщност, това е заложено и в Хипократовата клетва.
По принцип в нашата специалност първите случаи, които младия неврохирург среща са спешните случаи – фрактури, кръвоизливи. Именно там се налага за първи път да поемеш отговорност, макар и под надзора на опитен специалист. Вълнението в тези мигове е огромно.
А коя е най-трудната/тежката Ви интервенция? И има ли операции, които са своеобразно предизвикателство за Вас?
Не мога да идентифицирам конкретен случай, но винаги ми е било много трудно да работя с деца. В чисто психологически аспект. Това е част от професията ми и давам всичко от себе си, но така и не успях да свикна с това, че деца страдат.
По отношение на тежките операции, истината е, че те носят професионално удовлетворение; една тежка, предизвикателна операция не е нещо, от което „бягаш“, обратното – тя е нещо, което ти позволява да осъзнаеш, че натрупания през годините опит е наистина полезен, за да решаваш по-трудни и по-трудни проблеми.
Постоянно има предизвикателни случаи. Немалка част от тях са от интердисциплинарен характер и ние работим с колегите от съдова хирургия, гръдна хирургия, лицево-челюстна хирургия, което бих казал, че е и големият смисъл и предимство на съвременната медицина и на големите университетски болници – възможността за интердисциплинарна работа.
Баща Ви също е неврохирург. Имало ли е спорове между Вас (в най-добрия смисъл на тази дума) относно оперативни подходи и пр.?
Да, разбира се, защото всеки случай в Клиниката се дискутира, особено след като при нас се концентрират едни от най-тежките и предизвикателни казуси. Често има повече от едно добро решение, коментираме кое точно да изберем, как да го осъществим, как да подходим.
Професионалният опит на баща ми продължава да е повече от полезен. И като оставим настрана чисто практичното предимство, което добрите съвети ни дават, приемам възможността да черпим от тази неврохирургична мъдрост като истински шанс, истинска привилегия.
Така или иначе, в случая не може да става въпрос за противопоставяне. Екипът на клиниката ни работи в една насока и тя е да се стигне до по-добри решения за пациентите.
Оборудвахте съвременна Неврохирургия в „Пирогов“ по време на кризата с COVID-19. Как го постигнахте? Във време, в което целият свят насочваше финансовите си ресурси към коронавируса и пандемията?
Пълният ремонт, както на стаите, на операционните и на цялата сграда на Неврохирургията, както и закупуването на апаратура на най-високо, съвременно, европейско ниво, беше един дългогодишен проект, който просто сега завърши. Така се случи обаче, че това стана непосредствено преди кризата с коронавируса, което малко ни ограничи във възможността да направим официално откриване и т.н.
Факт е обаче, че вече всичко работи, и че сме напълно обновени – като се започне от леглата, асансьорите и стаите, и се стигне до оборудването в операционните. Щастлив съм, че този продължителен и в известна степен мъчителен процес по цялостна реорганизация на Клиниката по неврохирургия вече е завършен.
Знаете – обособи се Клиника по неврология, Клиника по лицево-челюстна хирургия, които са самостоятелни; успяхме да направим много голяма Неврореанимация, на най-съвременно ниво и завършихме и последната стъпка с пълен ремонт на сградата и нова апаратура. Изпитвам едно удовлетворение, макар и леко засенчено от начина, по който се промени живота ни през последните месеци.
Средствата за тази мащабна инвестиция бяха осигурени както по линия на европейски програми, така и от собствени средства.
Според Вас каква е ролята на електронното продължаващо обучение за медици, особено във времената на пандемия?
Обучението винаги е имало за цел освен да предаде знания, да създаде и един личен контакт между колегите, да създаде връзки в чисто социален аспект, които да се базират на професионално доверие и да продължат и във времето извън самото обучение. Това за съжаление в момента е невъзможно.
Дотолкова доколкото продължаващото медицинско обучение е фундаментално, същностно за поддържането на добрата подготовка на лекарите и на него се отдава все по-голямо значение навсякъде по света, ние трябва да продължим по някакъв начин. Естествено, това е електронният вариант. Електронните варианти имат своите ограничения и своите предимства, но независимо дали ни харесва или не, те ще съпътстват продължаващото медицинско обучение през следващите поне няколко години.
Негативните страни са свързани с липсата на личен контакт, който има голяма роля за предаването на опит и в създаването на добри, колегиални отношения на доверие. От друга страна обаче се пести доста време за пътуване и т.н., което позволява човек да се обучава по-интензивно. Макар и пред екрана, имаме възможност да предаваме своя опит, да чуваме и учим нови неща.
Така че за мен електронното обучение е много важна част, която ще съпътства оттук насетне продължаващото медицинско обучение и нека да се възползваме от плюсовете, които то дава. Що се отнася до минусите – надявам се, че скоро ще можем да започнем и друг тип мероприятия да провеждаме, макар и частично срещи и симпозиуми, за да не загубим личната връзка помежду си.
На какво се опитвате да научите младите си колеги и евентуално какъв съвет/препоръка бихте им отправили?
Едва ли има едно единствено нещо, което да обобщи житейския и професионален опит. Все пак бих изтъкнал нещо, което баща ми ми е споменавал. Струвало ми се е малко странно и дори не ми е допадало, но във времето все повече разбирам, че това е бил един искрен и добър съвет – Медицината, в частност Неврохирургията е продължително маратонско бягане. Бързите и кратки пътища обикновено не водят до добър резултат.
Човек трябва да има търпението и разбира се упорството, за да мине по стъпалата. Да търси. Да се бори. Да не се отказва. Това, че пътят е продължителен може да е предимство, ако човек успее да изживява вървенето по него като удоволствие от самоусъвършенстването, а не като нещо, което трябва да остави бързо зад гърба си. Така се надявам по-младите колеги да намерят в себе си търпение и радост от работата.
Мария Радмилова
