Близо от половин година научните среди, медиците, политиците и обществото се вълнуват основно от проблема COVID-19. Така, като че ли забравихме за другите постижения в медицината. Това мотивира екипа на Здравен навигатор – Хирургия (www.surgery.bg) да започне поредица от интервюта с хирурзи – вече утвърдили се специалисти в областта, както и представители на младото поколение.
Всяка седмица ще имате възможност да четете по едно интервю с хирург, който ще споделя най-интересното от своя личен опит.
Първият ни гост бе известният хирург проф. д-р Никола Владов от ВМА. Днес Ви представяме младата надежда в областта на хирургията – д-р Радослав Тодоров.
Д-р Тодоров, от колко години сте хирург?
Завърших медицина и се дипломирах през декември 2009г. Спечелих конкурс за Докторант през 2010г., а впоследствие, една година по-късно станах и асистент към Катедрата по Обща и оперативна хирургия.
Лекар съм в Клиниката по Обща и Чернодробно-панкреатична хирургия на УМБАЛ „Александровска“, като работя там от 2010г. Придобих специалност „Хирургия“ през месец декември 2016г. Имам сертификати за преминати курсове на обучение към МФ София – по Жлъчно-чернодробна хирургия, Панкреатична хирургия, Лапароскопска хирургия, Еднодневна и миниинвазивна хирургия.
Спомняте ли си все още първата Ви операция? Разкажете ни за нея.
Операциите не се забравят! Особено първата! Ще отговоря една „голяма скоба” и ще кажа, че хирургията, независимо от вида й, е „колективен спорт“. Така, че моята първа операция, освен за мен, със сигурност е била доста ярък спомен за още няколко души – и за асистиращия старши хирург срещу мен, и за операционната сестра, и за анестезиологичния екип. Като цяло, за всеки млад хирург важи правилото на „параграф 22” – „Нямам пациенти, защото нямам опит и нямам опит, защото нямам пациенти!”. Или казано по друг начин, ако даден пациент се е престрашил да го оперира млад хирург, то е ясно, че или пациентът е имал много голямо доверие на лекаря, или не е имал избор и не се е замислял много за рискове и пр. Надявам се в моя случай превес да е взел повече първият аргумент, макар да знам, че имаше доста и от двата фактора.
Иначе първата ми операция, погледната от нивото на опита, който имам днес ми се струва нещо лесно, но тогава въобще не беше така. Операцията беше на пациент със следоперативна херния на предната коремна стена. Спомням си ясно, момента в който сестрата ми връчи скалпела и посегнах да направя инцизията. В мен имаше две усещания – първото бе огромното желаниe за работа и хъс да покажа колко много мога, а второто – респектиращ страх от това, че ясно осъзнавам, че човека е поверил живота си на мен. Същественото е, че в крайна сметка всичко премина благополучно.
Млад специалист сте. Защо предпочетохте да останете в България? Факт е, че много от колегите Ви заминават в чужбина да правят кариера.
Да, извечно е изкушението, че тревата в чуждия двор е „и по-гъста, и по-зелена“. Ако трябва да сме честни, Да! Медицината, в частност хирургията в някои страни по на запад от Изтока е по-напред малко или много технически отколкото в България, но е факт също, че не е и толкова различно. Иначе нямаше как нашите млади колеги да отиват да работят там. Просто програмите им на обучение са по-добре организирани и системата там е така устроена, че да тласка младите напред и да им дава пациентите и опита, от който имат нужда, за да го няма „Параграфът”. Говорил съм си надълго и нашироко с един колега, който замина за Германия и ако дадем за пример модела с реката – в Германия сякаш системата те носи и ти дава „попътен вятър“, а тук в България малко или много трябва да „плуваш” и то доста здраво, за да се измъкнеш от „Параграфа”. Но честно казано и двата модела имат и добри, и лоши страни. Както всичко в живота. И все пак защо останах в България. Просто! Идеализъм, родолюбие, ентусиазъм.
Вие сте коремен хирург. Коя е интервенцията, която надали ще забравите?
Ще се върна отново на твърдението, че хирургията е „колективен спорт“. Без колегите, които бяха до мен на първата ми операция, а и през всички дни, в които сме рамо до рамо, без тях операциите, в това число и първата, нямаше да са незабравим спомен, че си успял; по-вероятно биха били спомен за неуспех.
Незабравима за мен остава интервенцията на пациент със злокачествено заболяване, разположено ретроперитонеално, но пораснало толкова, че изпълваше около 2/3 от коремната кухина. И благодарение на общите усилия успяхме. Оперативната интервенция премина успешно и отстранихме образувание с тегло 6960 гр.
А коя е операцията, която мечтаете да извършите?
Тук всички колеги и млади, и стари хирурзи ще се засмеят. Характерното за една голяма част от младите коремни хирурзи е да искат на направят операцията на Whipple. Това е най-тежката и трудна оперативна интервенция в коремната хирургия. Определено не е „залък за всяка уста“. И аз съм си мечтал в началото да направя тази операция. Сега от гледната точка на опита искам да правя операции, с които да помагам, искам да правя оперативни интервенции, които да са успешни, независимо от това колко големи или малки ще са те.
Как си представяте хирургията след пет или десет години?
Представям си хирургията все по-красива и нежна. Колкото и странно да звучи, със съвременното си развитие хирургията, малко по малко става все по-миниинвазивна. Малко изглежда сякаш не говори хирург, защото е характерно за хирурзите да искат да оперират. Но ако медицината следва естествения си ход с развитието на научните достижения, е реалистично да очакваме в следващите години да имаме все по-рано диагностицирани заболявания за оперативни намеси, а оттам и по-малко инвазивни и травматични процедури, които да правим.
Звучи малко обезкуражаващо, но какво да се оперира винаги е имало, има го и ще го има и в бъдеще. Ако диагностицираме заболяванията по-рано и имаме по-малко инвазивни и травматични оперативни намеси, в крайна сметка резултатът ще е много повече щастливи пациенти и щастливи хирурзи. Така виждам аз нещата. Естествено през призмата на друг, най-вероятно в казаното дотук, ще греша. Но това е моето виждане за бъдещето.
Мария Радмилова
