Българският Вавилон

Share on facebook
Share on twitter
Share on linkedin
Share on pinterest
Share on email
Share on reddit

Ако има нещо, което в България да е мерило на това дали се развива в правилната посока или не това е здравеопазването. По-добър показател няма. Защото реално в здравеопазването се включват – отношение на/към самата система и работещите в нея, които се борят за нашето здраве; нашето лично отношение към здравето ни и това на околните; отношението на държавата към развиването на тази система.

Откакто е започнала кризата с COVID-19 (коронавируса) ние наблюдаваме един основен проблем, който може да се изрази по следния начин: непрекъснато противопоставяне между пациенти и лекари, между специалисти и специалисти. Тези два спора макар да включват различни групи участващи си влияят – слушайки/четейки различните специалисти, хората извън сферата на медицината си формират мнения и по такъв начин се катализира спора между пациенти и лекари.

В това няма нищо лошо. Проблемът идва оттам, когато обаче критичната мисъл намалее и бъде изместена от увеличаването на коспиративни теории и други ненаучно обосновани тези  – както при специалистите, така и при хората. Когато това се случи се губи доверието в здравните институции и в работещите в тях и положението става много лошо за всички, без изключение.

В България в здравната система положението е много лошо отначало и когато описаното по-горе се случи, доверието не само го няма, а направо споменът за него е избледнял.

За да се стигне до това „много лошо начално положение в родната здравна система“ има три основни фактора. Три причини.

Първа причина: СЪСТОЯНИЕ НА ЗДРАВНАТА СИСТЕМА

Състоянието на здравната система може да се опише като ръкавица, която е кърпена на няколко места.

Имаме болници (частни/държавни), в които нещата са на много високо ниво – като отношение на работещите специалисти и персонал, апаратура, база. Такива болници в страната ни не са много, но ги има.

Имам болници (частни/държавни), в които нещата са на приемливо ниво – като отношение на работещите специалисти и персонал, апаратура, база. Техният брой е по-голям от предходния тип болници и може по-лесно да попаднете в такива.

Но съществуват болници (предимно държавни), в които нещата са под всякаква критика – като отношение на работещите специалисти и персонал, апаратура, база. Голям брой болници, които са както в големите, така и в малките градове. Този тип болници са задлъжнели с различни суми и единствения начин да бъдат спасени от фалит и затваряне е да им се помогне от държавата.

Но как да стане тази помощ? Обикновено помощта за такива болници не става по правилния начин – чрез стриктни икономически мерки и планово развиване, а се помага от държавата преди или след избори като се отпуска определена сума за обновяване на база и най-вече – за заплати на специалисти и персонал. Така болницата успява да поеме дъх, но когато нямаш правилната стратегия за развиване дадените парите свършват бързо и проблемът продължава със същата или дори с по-голяма сила. А държавата не може да помага по такъв начин постоянно – чисто икономически не може.

В такива моменти въпросът, който се задава е прост „Кой е виновен?“. Едните казват държавата, защото за тях тя е „абдикирала“, други казват ръководството на болницата, защото то е „некадърно/престъпно“. А отговорът е ясен – „цялата система и разбиране за развитието на тази система“.

Втора причина: УНИВЕРСИТЕТСКА ПЕТИЛЕТКА

Тези, които са родени преди 1990 г., а и тези, които са се интересували знаят за т.нар. „петилетки“, в които основната цел бе разработката на целеви показатели за социално-икономическо развитие в срок от пет години.. Няма никакво значение дали държавата се нуждае от това или не, дали знае как да го пласира на пазар или използва максимално добре – важното е да се изработва.

Е току-що ви обясних как продължава да функционира и един Медицински университет. В момента се приемат -Х- брой студенти да следват медицина, завършват -Y- брой студенти и започват работа/специализация -Z- брой. Именно в последния брой се вижда най-големия проблем на тази „университетска петилетка“.

Тези, които от новозавършелите лекари остават в България да функционират бързо се сблъскват с блатото на системата – или трябва да специализираш, чрез правене на „дарение“ или трябва да работиш на друга работа, за да се издържаш (като тук не говорим за стандарт – каране на ново „Бентли“).

Повечето от хората, които не се занимават с медицина и не са в сферата казват, че „лекарите ламтят за пари“ и ми е странно да разбера какво реално визират при условие, че от желаещите да учат денонощно медицина (защото така се учи) 95%  са решили един ден да са в помощ на обществото, а останалите 5% се насочват към областите в медицината, където частната практика е навлязла – напр. клиники за разкрасяване, пластична хирургия.

С две думи – това, което искат младите новозавършени лекари е отношение и максимална сигурност, отколкото космически заплати, а това означава:

  • Да не бъдат бити и да нямат никаква защита
  • Да бъдат уважавани
  • Да им се плаща нормална заплата, която да е в съответствие с полаганите усилия, работа и отговорност. Защото иначе всичко друго е една голяма и грозна подигравка.

Друг е въпросът, че България с много бавни темпове успява да създаде условия, които да са приемливи (до някаква определяща степен) за заминалите в западна европа доктори и те да се върнат. Защото няма проблем да заминеш и да почерпиш опит, но е хубаво да се върнеш. А за да го направиш трябва да ги има описаните три условия по-горе – отношение, уважение, справедливо възнаграждение.

Но тези неща липсват на много места, защото университетите приемат, обучават и създават кадри (те тяхната работа са си я свършили), а държавата седи и казва и само цъка с глава тип „еми нищо не можем ги правим, ще бачкат за толкоз и ако не ги кефи – да се оправят“.

При медицинските сестри това също се наблюдава с яростна сила. По-голямата част от медицинските сестри в държавните болници са на възраст и нека да не си кривим душата – на много отношението е леко казано „махленско“ („к‘во правиш на тия чаршафи бе, алоуу да не са на майка ти“, „аре ставай аре ще ти бием едно болкоуспокояващо, че трябва да кърмиш, аре“). И въпросът ви сигурно е „Защо се такива се държат на работа?“. Прост отговор – защото други няма. Младите новозавършени сестри или бягат подобно на някои медици в чужбина или отиват в някоя частна болница, където отношението трябва да е на ниво (или поне би трябвало).

Не случайно не споменавам студентите по дентална медицина и фармация, защото за разлика от медицината, в тези две специалности частната практика е развита до някаква степен и ако не ти харесва отношението/лечението/обслужването при един можеш лесно да го смениш и да отидеш при друг. Това може да се наблюдава и при лекарите по медицина, но е в пъти по-ограничено.

Трета причина: МЕДИЙНИЯТ „СТОЖЕР“

Открай време медиите в България скачат на лекарите, далеч не защото искат да са обективни, а защото носи сензация. Гнусно, факт, но тука е така. За съжаление.

Целта да се вземе нечия мъка, максимално да се злоупотреби с нея и да се представи на аудиторията лесно и емоционално смилаема. Сиреч не съда, не правораздаващите органи да определят съдбата на участвалия в случая медик, а аудиторията. Нещо като Народен съд, но по телевизията.

Това го видяхме през ноември, 2019 година (случаят с д-р Георгиева), виждаме го и сега – август, 2020 година (случаят с д-р Сибила Маринова). Водещи говорят за морал, а се пенят като все едно ще търсят вендета те. Но това е играта на медиите, а те в нея са царе, а медицинските специалисти пешки, които лесно могат да бъдат пожертвани.

Така уважаеми, стигаме до заключението, че когато здравната система е в лошо състояние, няма как да очакваш да не бъдат и лесна мишена тези, които работят в нея. Приказки от типа, че COVID-19 е измислица, че не съществува, че е план на правителства, на прилепи, на Бил Гейтс; че лекарите нарочно пишат „болни с COVID-19”; лекари убиват нарочно, за да вземат органи и и т.н. има вероятно навсякъде, но тяхната сила е толкова ограничена, колкото по-голяма е вярата на обществото в здравната система.

А в България здравната система е като Вавилон (един от най-важните и почитани антични градове в човешката история), в който все по-малко се вярва, а работещите в него все повече биват проклинани, псувани и заклеймявани.

Даниел Георгиев

Share on facebook
Facebook
Share on twitter
Twitter
Share on linkedin
LinkedIn
Share on pinterest
Pinterest
Share on email
Email