Интервю с д-р Александър Симидчиев, началник на отделението по Функционална диагностика , Медицински институт на МВР за Здравен Навигатор:
Д-р Александър Симидчиев е пулмолог, член на Медицинския Експертен Съвет (М.Е.С.) към Министерски съвет. От самото начало на пандемията има активно изразявана обществена позиция, която е дефинирана от баланса между медицинските и икономическите последици. Убеден привърженик е на научния подход, наречен „медицина на доказателствата“ и на технологичните иновации, обединени в понятието дигитална медицина.
Завежда отделението по Функционална диагностика при МИ на МВР и е медицински директор на Центъра за дистанционно обучение към Пловдивския медицински университет.
Д-р Симидчиев, Вие сте част от Медицинския съвет към министър-председателя. Подготвихте документ от над 400 страници с препоръки, които периодично се актуализират. Разкажете ни какво най-общо съдържат и касаят те?
Този документ представлява компендиум от насоки в най-различни области на медицинската практика. Включва препоръки към доболничната помощ, както първичната, така и специализираната, включва насоки и за болничната помощ, хирургични и терапевтични специалности. Има раздели, свързани с лабораторно-диагностичните звена, патология, образна диагностика, ендоскопии – въобще във всички области, където колегите са се постарали да обединят прагматична мисъл с научна последователност. Техните усилия са намерили почва в този компендиум. Автори и допринесли към документа, освен 15-те членове на М.Е.С. са и над 57 колеги от много звена в цялата държава. Включени са и насоки към колегите от денталната практика.
Първото издание бе с обем около 400 печатни страници, а в последната версия, те вече са над 700. Това обаче не прави документа труден за четене, защото е електронен и чрез т.нар. хипервръзки се стига до конкретна информация от 4-5 страници, ако сте наясно какво точно търсите. Така например, може да видите препоръки за работа с COVID-19 позитивен пациент с психично заболяване, при който има остро хирургично страдание, изискващо спешна намеса под обща наркоза. Справката е в 3 специализирани насоки (психиатрия, коремна хирургия и анестезиология), а времето за четене е не повече от 15 минути.
Каква е според Вас ситуацията със заболеваемостта и смъртността в България, сравнено с останалите европейски държави?
България е страна, относително пощадена от пандемията и като заболеваемост, и като леталитет (смъртността е популационна мярка, а леталитета е от диагностицираните). Източна Европа изглежда по-малко засегната и дали това се дължи на възрастовата структура, или е на базата на имунологичния профил на населението (включително прословутото БЦЖ), не може да се твърди със сигурност. Ясно е обаче, че ранните мерки дадоха значителен ефект, спрямо идентични мерки, но приложени късно.
Възможно ли е да идентифицирате характерни за България рискови фактори, които улесняват разпространението на вируса?
Вирусът е фокусиран върху едно единствено нещо и това е намиране на възприемчив гостоприемник. Като типичен представител на респираторните вируси, той и „влиза“ (заразява) и „излиза“ (се разпространява) посредством дихателната система. Характерни за България рискови фактори са тези, които улесняват трансмисията. Ние сме народ, който обича да общува помежду си, здрависваме се, целуваме се, говорим си силно, пеем като се съберем – все рискови ситуации, а като добавим и пословичния „ербаплък“ и ниската дисциплина, се получава отлична почва за сеене на заразата.
В общественото пространство се чуват/дават много и най-различни прогнози за COVID-19. Не е ли опасно да се разпространява подобна информация и как да се „отсеят“ достоверните източници, за да не се спекулира с данните? А и въобще – можем ли все още да говорим за реална статистика или е рано?
Достоверните източници са изключително малко и основното, което трябва да ни води през информационната джунгла, е предходния дългогодишен опит, съчетан с подходящи добре направени клинични проучвания. Поради скоростта на разпространение и многото медиен шум, „доброто“ правене на наука, която изисква време и ресурс, бе поизоставено; дори от Китай и Италия – първите силно засегнати страни, постоянно излизаха с противоречиви данни и неконтролирани, обсервационни проучвания, или мнението на някой „гласовит“ колега или пациент.
Отсяването дори не е възможно на базата на реномирани списания, защото станахме свидетели на публикации в най-реномирани списания, направени набързо и с доста методологични пропуски. „Спекула“ с данни не мисля че има, но желанието да изпъкнем, да се покажем, че и ние сме „дали“ нещо на света, доведе до много публикации и малко истински издържани студии. С течение на времето, това неизменно се подобрява и виждаме как все повече качеството на публикациите расте, а данните генерирани от истинската наука започват да превалират. Независимо от всичко, ако някой твърди, че е експерт по COVID-19, помнете, че всички ние познаваме и се интересуваме от вируса от не повече от 6 месеца. Все още сме далеч от експертиза.
По темата за статистиката, лично аз съм й голям фен, но познавам и колко манипулативна може да е тя, ако не се ползва с разбиране и подготвено. А тук възможностите за изкривяване са много. Ползване на позитивни тестове вместо пациенти с оплаквания, класифициране на причината за смърт, като „от“ COVID-19, а не „с“ COVID-19 и много други подобни. За мен „пилците ще се броят на есен“. През октомври-ноември ще имаме що-годе реалистична картина какво се случва и у нас, и по света.
Добре ли е организирана според Вас здравната система в страната ни, що се касае до ситуацията с коронавируса? Какво лично Вие смятате, че трябва да се промени?
Не съм в позиция да съдя кое е добре и кое не е. Мога да кажа какво ми направи впечатление като добри практики и какво не дотам. Невероятна бе първата реакция на мнозинството от колегите, които самоотвержено се хвърлиха „на амбразурата“. За съжаление, организацията по разпределение и достъпът до предпазни средства бе тежко подценен и нерядко пациенти бяха по-добре екипирани с маски и дезинфектанти, отколкото лекарите и другите медицински специалисти.
Вече този проблем в значителна степен е преодолян, но още има какво да се прави по отношение на спазването на стандартните оперативни процедури. Като цяло, добре че беше ниско нивото на заразеност и асоциираната нужда от интензивно лечение, защото най-голямото предизвикателство бяха и остават квалифицираните медицински кадри в интензивните отделения. Това, което се видя, че трябва да се промени, е отношението към лекарския труд, защото в дългосрочен план, то предопределя мотивацията на млади колеги да търсят специализация и реализация у нас.
Адекватно ли реагират в настоящия момент общопрактикуващите лекари или им бяха вменени задължения, без да бъдат обезпечени с необходимия ресурс? Какво смятате, че следва да се промени, евентуално?
Както споменах и по-горе, имаше много неуредици в началото на този процес. Много лутане и в индивидуален, и в институционален план. Телемедицината едва сега започна да бъде оценявана, въпреки че от доста време говорим по темата. Беше наложително да се отдели държавен ресурс за осигуряване на предпазни средства, за бързо обучение и въвеждане на стандартни процеси, за дигитализация. Този ресурс трябваше да е от държавния бюджет (в рамките на противоепидемичен план), а не от НЗОК, която се бори с епидемиите от хронични заболявания и неинфекциозната патология. Доколкото ми е известно <4% от бюджета на НЗОК е насочен към профилактика, а епидемиологията въобще не е застъпена в обхвата на дейност.
Медиците, които работят на първа линия в COVID-отделенията отчитат, че хората често стигат до тях в доста влошено състояние. Това според Вас грешка на самите пациенти ли е, или има нещо „сбъркано“/проблем в системата?
Не мога да кажа дали това е реален проблем, или е възприятие. Според мен, хоспитализация трябва да се прави, тогава, когато пациентът не може да бъде лекуван амбулаторно, което по дефиниция значи, че е в доста влошено състояние. При липса на етиологично лечение или ваксинопрофилактика, в болниците може единствено да се прилагат поддържащи мерки, а те се налагат при влошено състояние, така че не мисля, че е грешка на пациентите или „сбъркана“ системата, а просто реалността в протичането на това заболяване.
Често се спори относно масовото тестуване. Вие „за“ или „против“ такова сте и защо?
Аз не бих спорил „за“ или „против“ масовото тестуване, дори направих каквото можах, за да стартира подобно изследване в по-масов план (1000-те служители на МВР). От предходни дейности знам, че ако искаме да управляваме даден процес, трябва да имаме данни, а те се получават с тестове. Единствено бих настоявал, тестовете да са структурирани стратегически, а не просто да са масови.
Масово тестване с PCR не е най-доброто ползване на ресурс (и изисква много време), но антигенните и серологичните тестове са много важни на ниво популация. В индивидуален план, PCR е неотменим, защото само той доказва или отхвърля заразността. Не бива да се пренебрегват и други изследвания като например – компютърната томография, особено в болнични условия.
Мария Радмилова
