Скъпи читателии, представяме Ви интервю на колегите от специализирания сайт Здравен навигатор с д-р Дончо Дончев, УНГ-специалист от ВМА:
Д-р Дончо Дончев е преминал през редица квалификационни курсове по аудиология в Прага, Виена, Будапеща, Загреб. Като военен лекар, има натрупан опит от няколко задгранични мисии в Грузия, Ирак, Косово, Босна и Херцеговина, Словения, Румъния, Македония. Работил е в Оперативната Щабквартира на НАТО в Неапол, Италия 2007-2010 г.
Семеен е, с две дъщери – едната на 25, а другата – на 12 години. Разказва ми, че доскоро голямата щерка живеела в Англия, но успял да я убеди да се върне в България за около половин година още преди да влезем в режим на извънредно положение. Малката ходи на училище – дистанционно естествено, както и всички деца в страната ни. Не ги вижда и двете в момента, нито съпругата си, защото непрекъснато е в болницата или в квартирата, която е наел, за да не застраши близките си, а и да е на линия, ако е необходима помощта му във ВМА в Инфекциозна клиника. Естествено, семейството му се притеснява за него, но д-р Дончев, не без гордост в гласа определя всичките си момичета като „устойчиви“ на тази несрещана досега криза, или дори война – както я квалифицира самият подполковник.
Подп. д-р Дончев, Вие сте УНГ-специалист, но сега сте сред доброволците на първа линия в COVID-отделението на ВМА. Имате и доста военни мисии зад гърба си. Различна ли е този път ситуацията за Вас и защо?
Много е различна. Тук веднага ще уточня – аз не съм само на първа линия, там участвам в приемните кабинети; приемното отделение на Инфекциите. А когато съм в изолатора – това са отделенията, където се лекуват болните от COVID-19, това е т. нар. последна линия. Това е линията между живота и смъртта.
Както казах, ситуацията е много по-различна от всички мисии, на които съм бил – хуманитарната в Грузия, НАТО-вските мисии в Косово, Босна и Херцеговина, дори в Ирак, където имаше военни конфликти. Това бяха локални войни, така да се каже. А в момента сме изправени пред световен проблем, пред глобална война. Всички сме „брънки“ в една огромна човешка война. И тук вече не мога да говоря за мисия, а за участие като доброволец в една световна война. Като се замисля за Ирак например, си спомням, че отидох и казах – искам да отида и да видя първия ред, а и в няколко от страните на Балканите, където бях представител на Майка България. Сега и тук нещата са различни – тук за първи път воювам на територията на собствената си страна. И това е голямата разлика.
Инстинктът за самосъхранение или адреналинът са по-силни в случая?
Няма инстинкт за самосъхранение в едно подобно начинание. Когато човек отиде доброволец, на война, значи той си е направил равносметка. Така беше и в Ирак. Знаех, че мога да бъда убит, да бъда ранен, осакатен. При подобни ситуации човек си дава сметка и за заплахата. А в случая знаем, че ни заплашва някакъв вирус, но не сме наясно как точно трябва да действаме и да го победим.
Не можем да говорим и за адреналин при сегашната ситуация. За разлика от преди, когато в известна степен мисията, на която тръгваш може да се приеме с известна доза любопитство, или авантюризъм, то сега нещата далеч не изглеждат така. Сега воюваме за близките си, за семействата си, за народа си. Може да звучи патетично, но аз така възприемам настоящата ситуация – намираме се в световна война. Кога са спирани Олимпийските игри?! По време на Първата и на Втората световни войни. Никога преди това. Сега обаче също са спрени.
Вас лично кое Ви мотивира да станете доброволец?
Преди всичко това, че с колегите от Инфекциозна клиника се познавам и отпреди това, работим непрекъснато съвместно. И без да знам, че някога ще се изправим пред подобно изпитание – една болест, която ангажира целия ресурс на здравната система и това всички да се занимават с лечението на едно и също нещо.
Бих казал, че ние до голяма степен бяхме подготвени, още когато се появиха първите случаи във ВМА. Но колегите от Инфекциозна клиника бяха достигнали лимита на силите си още около средата на месец март. Те продължават да работят, но защото бяха на предела на капацитета си, помолих да се включа като доброволец, за да им помогна, да бъда солидарен с тях и да споделя част от „товара им“. За мен тези хора винаги са били най-добрите лекари; нещо повече – смятам, че във ВМА разполагаме с едни от най-компетентните кадри в областта на инфекциите.
Как преминава в момента работният Ви ден в болницата? А и този на колегите Ви, които работят с тежките случаи?
Много е различно когато си на първата и на последната линия. Защото в изолатора (последната линия) няма работен ден. Там си 24 часа в денонощието. Има начин за някой и друг час да се освободиш от скафандъра, но като цяло е много тежко. В изолаторите няма работно време. Там средата е силно заразна, там са на 100% заразни пациенти и когато се влезе, работиш максимално – 5-6 дни, а след като излезеш – сменяш облеклото, почиства се всичко и пр. За колегите от Инфекциите има един 5-дневен период за почивка. Аз обаче съм доброволец и само чакам тестовете, за да се види да не би да съм заразен, след което се връщам обратно на работа. Решил съм каквото мога да дам от себе си през тези два месеца докато съм доброволец.
Коварното на това заболяване е, че то е на приливи и отливи, така да се изразя. А ние вървим след заболяването, тъй като все още няма лечение. Едно е това, което говорят учените, и което се коментира в общественото пространство, съвсем друго – това, което се случва в реалните клинични условия, и с което се сблъскваме ние.
Медиците, а и всички останали, които са на първа линия в борбата с коронавируса имат своите страхове. Вашият най-голям страх какъв/кой е?
Не забравяйте последната линия – тя е най-решителната… Що се отнася до страховете – нямам време за страх. Може да звучи малко лекомислено или дори превзето, но наистина е така. Ако има нещо, от което малко се опасявам, е да не се заразя с вируса и то не за друго, а защото ще лиша колегите, екипа от един човек.
Мария Радмилова
