„… всяко действие се насочва срещу онзи, който предварително е готов да го претърпи…“

из De Anima, Аристотел

„…млади лекари специализанти стоят във фоайето на Пирогов и насочват пациентите към кабинетите…“

из медиите

„… всеки изминат ден подигравката с нас придобива все по-чудовищни размери…“

из ежедневните мисли и разговори на лекари и сестри

Заповедта да се поставят дежурящи млади лекари за портиери на спешния портал на Пирогов е показател за нещо много повече от неуважение към тези хора. Това е неуважение към самата лекарска професия. Нека бъде много ясно за вземащите подобни решения колеги, че когато не уважаваш собствената си професия, няма как да искаш обществото да те уважава.

Най-голямата спешна университетска болница принуждава хора, учили 7 години медицина, повярвали тайничко, че все пак в България може да се развият кариерно, идеалистично решили, че ще работят неуморно за цинично заплащане, само за да научат занаята и изкуството ‚медицина‘, биват хвърлени като кръпки от жива плът върху тежките проблеми на спешната помощ у нас.

Цинизмът „така се расте в тази професия“ няма нищо общо с реалността – реалността е, че така се убиват лекари. Убива се това зрънце в душата, което всеки истински лекар усеща, че съществува в гръдта му още при първите си упражнения в университета. Онова зрънце, което му дава силите денонощно да стои в тези прогнили коридори, да надмогва естествените си страхове и да извършва онези малки, тихи, невидими геройства, за които така и никой не разбира, нито пациент, често нито колеги.

Поет труден случай, трудна диагноза пронизала ни като електричество идващо от миналото (прочетен ред от овехтял учебник, разговор между колеги), бърза реакция в операционната, хванат ретрахиран съд, вярно решение. Това ни топли. Дава ни сила да продължим, въпреки всичко. Смея да твърдя, че самозаблудата от това да се чувстваш значим от тези малки победи подържа в голяма степен здравеопазването в България. Когато казваме на тези млади колеги „вие няма да бъдете лекари, вие ще бъдете портиери“, ние сриваме този самотен нравствен стълб на нашата медицина.

Не искам да повярвам, че причината подобно решение да бъде взето е всъщност страх. Страхът от това още по-висшестоящият да не ти отнеме малкият трон, на който си седнал, и не те превърне и теб в „портиер“. Аз вярвам все пак, че в гърдите на колегите подписващи ежедневно листовете със заповеди кънти един тих глас, от онова зрънце загнездено дълбоко в гърдите, който им говори тихо – „извърши едно малко геройство днес, дори никой да не разбере за него“.

P.S. Разпределението към различните кабинети може съвсем спокойно да бъде извършвано от немедицински персонал на рецепция. Самият триаж на чакащите пред съответния кабинет винаги се е извършвал от дежурния лекар и сестра. За общ лекарски триаж може да говорим, когато има съществуващо спешно отделение на некабинетен принцип, което впоследстви пресява и извиква по-тясно специализирани консултанти при необходимост.

P.S.S. С тази статия по никакъв начин не искам да взимам страна в междуличностни конфликти. Тя е отражение на чувствата и мислите на много колеги, които се чувстваме угнетени от подобни необмислени и обидни решения.

Д-р Тодор Попов, дм