Четвъртък е. Пред кардиологичния кабинет на третия етаж в северното крило на МБАЛ – Смолян, гъмжи от народ, въпреки че началният час за прегледи още не е настъпил. Разговорите са ту приглушени, ту оживени и на по-висок глас, когато се уточнява кой след кого следва да влезе в кабинета съгласно номерацията.

И въпреки насъбралото се множество, продължават да прииждат хора. Те са от онези, които нямат запазен час за преглед. От тях съм и аз.

Не че не желая да спазвам правилата, а защото на регистратурата още преди две седмици ми е обяснено, че часовете за прием при д-р Сурчев са раздадени до края на месеца. Час и номер не ми е дала дежурната сестра, но любезно ме посъветва да „се вредя с чакане”, тъй като раздадените за деня номера са до 16. 30 часа.

А и че е сигурна в това: „Д-р Сурчев ще ви приеме.Той не връща.”

Аз знам това. Знам го от доста години, когато за първи път почувствах потребност от консултация с кардиолог.Чаках в приемната зала на смолянската

„Бърза помощ” да слезе от отделението по кардиология специалист, за да се произнесе по състоянието ми. Признавам, че бях изненадан, когато вместо някой мастит и намусен доктор, с чевръста походка и бяла престилка влезе млад мъж, почти момче, насочи се към кушетката, на която аз се пулех в уплаха и започна с предразполагаща усмивка:

Здравейте! Я да видим какъв е проблемът… Това беше първата ми среща с д-р Илия Сурчев. За мое огромно съжаление, не и последната. Казвам „за съжаление”, имайки предвид, че моето ходене по лекарски кабинети не е от най-престижните ми занимания, но веднага ще добавя: и за щастие.

Защото д-р Сурчев е човек, когото си струва да познаваш.

Роден е в село Баните през 1964 година.От първи до единадесети клас учи в местната гимназия. Питал съм го каква е била детската му и юношеска мечта, какъв е искал да стане.

Не се изненадах, когато ми каза, че в мечтите му са се сменяли различни бъдещи професии (като при всяко дете и юноша), но като че ли най-често се е виждал като учител. Явно някой добър педагог е бил посял в душата на момчето стремежа към знание и желанието да бъде полезен, отговорен и добър човек.

В гимназиалните класове младежът усеща някакво повишено внимание към биологията и химията и това до известна степен повлиява на професионалното му ориентиране. Водеща роля в този процес обаче изиграва примерът на д-р Лазар Хаджиян, познат на всички като доктор Ервантов, който е шеф на поликлиниката в с. Баните.

И ето го завършилия гимназия Илия Сурчев през една хубава есен – на студентската банка във Висшия медицински институт – Пловдив, за да се дипломира през 1990 година като лекар по обща медицина. Младият доктор Сурчев започва работа като участъков терапевт към поликлиниката в Баните.

Стремежът му към усъвършенстване го води през 1991 година обратно в Медицинския университет в Пловдив, където до 1994 година специализира „Вътрешни болести”.

Още една специалност защитава младият родопски лекар – „Кардиология”, в годините 1995 –97. От 1998 година и до днес работи в Кардиологично отделение на Многопрофилната болница за активно лечение в Смолян.

Но да се върнем в онзи четвъртък, с който започнах този очерк. Дочакал съм реда си, прегледът ми е минал и се обличам за излизане. Поглеждам часовника си – 18 часът е. А навън чакат хора. Сестрата отваря вратата, за да покани следващия пациент и брои:

„Едно, две, три…осем. Има ли придружители? Няма?! О, ужас! Д-р Сурчев, още осем души чакат!” А той се засмива на театралния „Ужас” на сестрата и добавя: „Няма страшно, ще ги приемем.”

„Този човек – мисля си на излизане от кабинета му – наистина обича работата си и е истински състрадателен към болките на хората…” А дали някой ще наследи професията му? Отговор на този въпрос може да даде само малката му дъщеря, която е още ученичка в гимназията, защото голямата е вече студентка и ще става софтуерен инженер.

Постъпил е късно вечерта, почти в полунощ, пациент през „Спешна помощ”, който е на инсулин. Онези, които познават принципите за компенсиране на диабета, знаят, че след инжектиране на инсулина трябва да се приеме храна.

И ето: носи дежурната сестра две чинии и казва: „Това е вечерята на доктор Сурчев. Каза да си слагаш инсулина и да се храниш!” Колко хора биха могли да постъпят така? Струва ми се – не много! А че случаят не е измислен, а действителен, мога да гарантирам, защото този, който изяде вечерята на доктора, бях аз.

За авторитета на д-р Сурчев в медицинските среди съдете сами по следния случай:

Пловдив, клиника по „Инвазивна кардиология към Университетска болница „Свети Георги” След като е прегледал документите на смолянски пациент, приемащият лекар нарежда на сестрата: „Запиши го за … – и назовава дата, която е след осем дни.

Ама, вижте – доктор Сурчев каза, че веднага… – мънка смолянчанинът. А защо не казваш веднага, че те изпраща доктор Сурчев?

Коронарографията е направена в следобедните часове на същия ден. Мисля, сещате се, че не е необходимо да ви уверявам в истинността на случая.

Питам го при последния ни разговор, питам го и то – с нотка на престорен упрек: Той като лекар да е чувал нещо за хигиена на труда, за редуване на труд и почивка? Засмива се на моята престорена осведоменост и казва: Как да върнеш човека, пропътувал километри до тук и платил високата цена на превоза?!”

Този отговор обяснява множеството хора пред кардиологичния кабинет в четвъртъка.

Какво е житейското ти кредо, докторе – го питам, като се преструвам на журналист.

Доктор Сурчев се замисля за секунди и отговаря: Да се отнасям към човека срещу мене така, както желая да се отнасят към мен. Старая се винаги да се поставя в положението на другия, за да го разбера по-добре.

Добре казано!

Бъди жив, здрав и щастлив, доктор Сурчев!

Остани винаги такъв, какъвто вече те познават хората!

А на онези, които ще прочетат този очерк, ми се иска да препоръчам: нека се ръководим в отношенията си един към друг от житейското кредо на един лекар.

Струва си, повярвайте! Така светът ще стане по добър.

Автор: Филип Марински