Определят ли промените в малките дихателни пътища специфичен фенотип на бронхиалната астма?

Share on facebook
Share on twitter
Share on linkedin
Share on pinterest
Share on email
Share on reddit

През последните десетилетия темата за патофизиологичната роля на малките дихателни пътища (МДП) (разположени периферно, с диаметър <2 mm) и ролята им за развитието на бронхиалната астма (БА) е предмет на широка дискусия.

През последните години стана ясно, че ключов момент в интерпретирането на разнообразната клинична и патологична характеристика на БА е фенотипизирането.

Този подход позволява индивидуализиране на терапията. Фенотипната характеристика се дефинира като характерните за заболяването особености, възникващи на базата на динамичното взаимодействие между генетичната предопределеност и факторите на околната среда.

Иновативен проект за изготвяне на индекс за оценка на малките дихателни пътища при пациенти с астма

Фенотипите би трябвало да класифицират пациентите в отделни подгрупи и да имат прогностично значение. Това позволява оптимизиране на терапевтичния подход и на клинично значимите резултати от лечението. Целта на фенотипизирането е идентифициране на групи пациенти с определени прогностични и терапевтични характеристики.

Разработени са няколко подхода за фенотипизиране на БА, основаващи се на:

– имуноинфламаторния профил на клетките в дихателните пътища (например еозинофилна и неозинофилна, или олигогранулоцитна, астма)

– провокиращи фактори (например алерген-индуцирана, професионалнаастма при физически усилия или аспиринова астма)

– клинични прояви – тежест и отговор към лечението (тежка астма, често рецидивираща, с фиксирана обструкция на въздухоносните пътища, резистентна на лечение)

Дискутират се значението на промените в МДП за определен фенотип на БА и идентифицирането на определен фенотип на заболяването със засягане на този белодробен компартмент. Поставя се въпросът дали засягането на МДП е специфично за всички фенотипове на болестта или е свързано с клинична изява на определен тип астма.

Различното ангажиране на МДП би могло да обясни хетерогенността на резултатите при пациентите с астма. Освен това, засягането на МДП би могло да обясни липсата на ефект от приложението на определен тип инхалаторни средства, които не повлияват този компартмент. МДП вероятно имат ключова роля за появата на някои фенотипове на бронхиалната астма, при които обикновено се описва лош терапевтичен отговор.

МДП са ангажирани при тежка БА, включително на „трудната за лечениеастма”, известна още като терапевтично резистентна или рефрактерна на лечение. Особено внимание заслужават пациентите в напреднала възраст (и с дългогодишна анамнеза за заболяването и/или фиксирана бронхообструкция) и пушачите с астма.

В настоящата статия последната група болни е представена отделно, тъй като не е добре изследвана. Често подобни пациенти биват изключвани от клиничните проучвания, но заслужават внимание, тъй като механизмите на техния лош отговор към лечението са все още неизяснени.

Патологични промени МДП при БА

Възпалението и ремоделирането (субепителна фиброза с хипертрофия и хиперплазия на гладката мускулатура) са ключови патохистологични особености на БА. Възпаление и ремоделиране могат да се наблюдават и в периферните дихателни пътища като са доказани при биопсии на белодробната тъкан при пациенти с тежка астма и при починали.

По етични съображения, широкото приложение на подобни методи за изследване на промените при лека астма е ограничено. Поради това са разработени някои по-сложни методи за неинвазивна оценка на МДП.

Възпалението на периферните дихателни пътища може да бъде оценено индиректно с помощта на измерване на нивата на азотния окис (NO), при еднократно издишване с различни дебити. Тази техника използва математически модел и позволява диференциране на нивата на NO в бронхиалния и алвеоларния въздух и индиректна оценка на възпалението на ниво периферни дихателни пътища.

Алвеоларният NO корелира с маркерите за възпаление на МДП, като нива на еозинофилния катийонен протеин и броя еозинофили в бронхо-алвеоларния лаваж (БАЛ) при деца и при възрастни с БА.

Източникът на алвеоларния NO не е добре изяснен. Проведено наскоро ex vivo проучване показа, че епителните клетки в периферните бронхи могат да отделят NO при стимулиране с няколко про-инфламаторни цитокина (включително IL-1b, TNFa, IFN-c и IL-13).

Освен това, при пациентите с тежка БА се описват по-високи нива на алвеоларния NO в сравнение с нивата при умерено тежка и лека астма, което показва връзка между тежестта на заболяването и степента на засягане от възпалението на МДП.

Друго скорошно мултицентърно проучване, обхващащо 200 непушачи с бронхиална астма (деца и възрастни), не доказа връзка между алвеоларните нива на NO и индексите за оценка на контрола и тежестта на заболяването.

Секвенциалната индукция на храчка е предложена като индиректен метод за оценка на възпалителните промени в периферния компартмент – при изследване на пробите храчка от късните фази след индукцията.

С помощта на този метод Taha и сътр. отчитат повишени нива на еозинофилите и на Th-2 цитокин-позитивните клетки, а Ricther и сътр. доказват значима редукция на неутрофилите при липса на разлика в нивата на еозинофилите в късните проби храчка в сравнение с ранните.

За съжаление, все още не е дефинирана характеристиката на възпалителните промени при използване на описания метод и не е изяснено от кой анатомичен компартмент изхождат възпалителните маркери. Освен това, методът е с недобра повторяемост и не е стандартизиран.

Патофизиология на БА – оценка на МДП

Макар че при здрави хора делът на МДП в общия резистанс на бронхиалното дърво е малък, има данни, че патологичните промени в този белодробен компартмент допринасят в голяма степен за повишения резистанс на дихателните пътища при бронхиална астма, документирани чрез инвазивни ендобронхиални катетеризации.

Подобни проучвания са проведени главно при пациенти с лека астма, сравнявани със здрави доброволци и само едно изпитване сравнява периферния резистанс на дихателните пътища при астматици с и без съпътстваща бронхообструкция.

Това проучване показва, че колкото по-тежка е бронхообструкцията, толкова по-голям е делът на резистанса на МДП в общия резистанс и в общата бронхообструкция. Приносът на промените в МДП в различните стадии или фенотипове на заболяването, обаче, не е изяснен.

От функционална гледна точка, патологичните промени в МДП водят до хетерогенност на вентилацията в периферията и преждевременно затваряне на дихателните пътища с „блокиране“ на въздух дистално (air trapping).

За индиректна оценка на тези промени се използва функционалното изследване на дишането (ФИД). Доказано е, че при БА остатъчният обем (ОО) корелира с периферния резистанс (оценен директно с ендобронхиална катетеризация) и с параметрите за оценка на „блокирания въздух“ при компютърна томография (КТ) с висока резолюция.

Така, нарастването на ОО и на съотношението между ОО и тоталния белодробен капацитет (ОО/ТБК) над горната граница на нормата се смята за валиден сурогатен маркер за air trapping. Освен това, форсираният витален капацитет (ФВК) показва обратна корелация с ОО/ТБК, което показва, че редукцията на ФВК може да се разглежда като маркер за air trapping.

Изследването на клирънса на азота при еднократно дишане (single breath wash-out) позволява оценка на вентилаторната нехомогенност (наклон на кривата във фаза III) и air trapping (затварящ капацитет – closing capacity – CC). Това е друг функционален метод за индиректна оценка на МДП и промените в тях при астматици.

Образните методи също позволяват оценка на МДП при обструктивните белодробни болести. КТ на гръдния кош, дори и с висока резолюция, позволява директна оценка само на големите и средните по размер дихателни пътища (с диаметър 2-2.5 mm).

Нова софтуерна модификация позволява анализ чрез скениране на паренхима. Тя дава индиректна информация (количествена и качествена) за засягане на МДП. Такива са наличието на зони на мозаечно изтъняване в паренхима по време на инспириум при КТ с висока резолюция (индиректен белег за вентилаторна нехомогенност) и по време на експириум (белег за „блокиран въздух“).

Интересно е, че образните методи правят връзката между промените в МДП, тяхната функция и клиничните прояви на болестта. Доказаният при КТ „блокиран въздух“ корелира с класическите показатели от функционалното изследване на дишането, преждевременното затваряне на дихателните пътища и тежестта на болестта.

Тези нови методи дават допълнителна информация за относителния дял на промените в МДП в развитието на клиничната картина на БА, нейната тежест и/или фенотипни характеристики.

Промени в МДП при тежка астма

Тежката БА засяга 5-10% от всички астматици, но е причина за голяма част от общите здравни разходи за това заболяване. Един от основните проблеми в тази сфера е липсата на унифицирана и общоприета дефиниция на тежката астма. Така, в литературата се описват няколко нерядко припокриващи се форми на тежест.

Неотдавна бе предложена концепцията за „тежка рефрактерна астма”, която се приема при „астматици, при които са изключени други диагнози, лекувани са всички коморбидни състояния, отстранени са всички провокиращи фактори (ако е възможно) и е проверено сътрудничеството на пациента към провежданата терапия, но е налице лош контрол на бронхиалната астма или чести (>2) и тежки екзацербации, въпреки провежданото постоянно лечение или контрол е възможен само на фона на прием на системни кортикостероиди, като пациентите са изложени на риск от развитие на сериозни нежелани реакции към терапията”.

В оперативно изявление на СЗО тежката бронхиална астма се дефинира като „неконтролирана астма, която може да доведе до повишен риск за чести тежки екзацербации (или смърт) и/или хронична заболеваемост (включително промени в дихателната функция или нарушения в растежа при децата)”. На базата на тази дефиниция, фенотипът на тежката астмавключва следните категории:

– тежко болни пациенти, които не са лекувани адекватно, или изобщо не са лекувани

– „трудни за лечение пациенти” поради наличие на съпътстваща патология, която би могла да компрометира ефективността на анти-астматичната терапия (неспазване на терапевтичния режим, коморбидитет, тютюнопушене)

– болни, които са рефрактерни на адекватната терапия, дори и в максимални дози, и не постигат адекватен контрол (неконтролирани пациенти, пациенти с фиксирана обструкция на дихателните пътища, склонни към екзацербации пациенти)

Наскоро бяха проведени няколко проучвания, с цел характеризиране на различните аспекти на тежката бронхиална астма. Малко на брой, обаче, са изследванията, насочени към оценка на МДП и даващи значима информация в тази насока.

Патохистологични особености

Некропсичните изследвния на периферните дихателни пътища при починали от тежък пристъп на бронхиална астма показват тежки възпалителни промени, запушване на просвета на МДП и структурни промени в тях – картината на най-тежка форма на протичане на астмата. В описаните случаи не е възможно да се изясни дали тежестта на промените в МДП е отражение на тежестта на острата фаза или е свързана с тежестта на самото заболяване.

Важни данни за промените в МДП при тежка астма са получени от трансбронхиалните биопсии на живи пациенти и от хистологичната оценка на материал от белодробна тъкан след резекция на белия дроб.

Тези изследвания демонстрират по-висок процент инфламаторни клетки и значително повишен процент мастоцити в МДП в сравнение с тези в големите дихателни пътища. Само в едно проучване се извършва сравнителна оценка на възпалението в МДП при случаи с тежка и с умерено тежка астма посредством изследване на белодробни биопсии. То демонстрира по-тежко неутрофилно възпаление в МДП при тежка астма в сравнение с умерено тежката.

Интересни данни се получават от проучванията върху нощната астма, която е подтип на трудната за контрол астма. С помощта на трансбронхиални биопсии, Kraft и сътр. доказват по-голям брой клетки на възпалението в дисталните дихателни пътища на болните с нощна астма в сравнение с тези без нощни пристъпи и с контрол на астмата.

Индиректните параметри за оценка на възпалението на МДП (алвеоларен NO) са повишени при неконтролираната астма, въпреки редовната терапия, в сравнение с нивата им при леката и умерено тежката астма и при здрави хора. Освен това, при зависимата от стероиди астма се доказва по-високо ниво на алвеоларния NO в сравнение с независимата от стероиди астма.

Описаните данни показват, че при пациентите с тежка астма се наблюдава не само по-тежко, но и качествено различно възпаление в сравнение с това при умерено тежка или при контролирана астма. Освен това, при тежкаастма се наблюдават възпалителни промени в цялата белодробна тъкан.

Функционални изследвания

Последните проучвания използват различни подходи за характеризиране на тежката бронхиална астма и/или за оценка на нейните суб-фенотипове. Данните от тези проучвания демонстрират някои особености на промените в МДП при тежка астма.

Особен интерес представляват резултатите от проучванията на Изследователската мрежа за оценка на тежката астма (SARP), в която е проведен несупервизиран клъстърен анализ, насочен към идентифициране на характеристиките на тежката астма.

Това изследване показва, че при болните с тежка астма е налице изразен air trapping (и нарастване на съотношението ОО/ТБК) на фона на тежка бронхообструкция, а при случаите с не-тежка астма не се наблюдава значим air trapping, дори и при изразена бронхообструкция, отчетена чрез съотношението ФЕО1/ФВК. Така, тежестта на астмата е свързана по-скоро с air trapping, отколкото с по-високостепенна бронхообструкция.

В съответствие с тези данни, проучване на Европейската мрежа за изследване на механизмите на тежката астма (ENFU-MOSA) – крос-секционно обсервационно проучване, сравняващо тежката с умерено тежката и леката астма, показва, че при пациентите с тежка астма ОО нараства паралелно с намаляване на ФВК в сравнение с контролите.

Други проучвания изследват функционалните промени в МДП и тяхната връзка с тежестта/контрола на БА. С помощта на изследване на клирънса на азота при еднократно дишане In’t Veen и сътр. доказват, че единствените показатели от ФИД, промените в които могат да диференцират случаите с трудно контролирана астма (с чести екзацербации въпреки редовна инхалаторна терапия в максимални дози) и пациентите с контролиранаастма, са нарастването на затварящия обем (closing volume – CV) и затварящия капацитет (closing capacity – CC).

В крос-секционно проучване върху астматици с нормален ФЕО1 Bourdin и сътр. демонстрират асоциация между нарастването на наклона във фаза III (dN2) на кривата на азотния клирънс и недобрия контрол на бронхиалнатаастма, високата честота на екзацербациите и необходимостта от високи дневни дози на инхалаторните кортикостероиди.

За изследване на значението на тези факти е необходимо провеждане на проследяващи във времето (лонгитудинални) изследвания. Едно проведено наскоро проучване демонстрира наличието на корелация между функционалните показатели за „блокиран“ въздух (включително нарастване на ОО), хетерогенността на вентилацията на периферните белодробни зони и „блокирания въздух“ (включително нарастване на dN2 и СС), с нивата на алвеоларния NO при тежка астма при липса на подобна корелация при лека към умерено тежка астма. Това говори за взаимовръзката между възпалението на периферните зони на белите дробове и тежестта на БА.

Не на последно място, импулсната осцилометрия (ИОС) е обективен и неинвазивен метод за оценка на белодробната функция, който изследва независимо малките и големите дихателни пътища и техния резистанс поотделно. Скорошно проучване демонстрира по-висок резистанс на МДП (но не и на големите) при деца с неконтролирана БА в сравнение с тези с контролирана.

Всички описани данни показват, че при пациентите с тежка БА се развиват различни патологични процеси в периферните дихателни пътища, каквито не се наблюдават при по-леките форми на заболяването, включително преждевременно затваряне на дихателните пътища и „блокиран“ въздух.

Промени в МДП при възрастни пациенти с дългогодишна астма и/или фиксирана обструкция на дихателните пътища

Бронхиалната астма в напреднала възраст не е добре проучена. Всички публикувани изследвания по въпроса, особено рандомизираните контролирани проучвания, обхващат млади болни с БА и изключват случаите над 65 години, за да не се включват пациенти с други бронхообструктивни болести, като хронична обструктивна белодробна болест (ХОББ). По литературни данни, 7-9% от хората над 70-годишна възраст имат БА.

Въпреки големите успехи в лечението на БА при млади пациенти и при деца, имайки предвид значителното намаляване на смъртността и подобреното качество на живот, лечението на астмата при хора в напреднала възраст все още е сериозен проблем.

Терапията и контролът на бронхиалната астма при болните в напреднала възраст обикновено са по-малко ефективни. Значение за това имат фактори, като по-лоша перцепция на симптомите от пациента, недобра техника на инхалиране и неспазване на терапевтичните указания. Досега няма изследвания доколко лошият отговор на лечението на астмата в напреднала възраст може да се свърже с промени в МДП.

С възрастта се наблюдава физиологично спадане на белодробната функция, като при астматици тези промени настъпват по-бързо в сравнение със здрави контроли и по-млади болни с астма.

Няколко проучвания показват, че при пациентите в по-напреднала възраст е по-вероятно да се развие не напълно обратима бронхообструкция, което води до появата на фиксирана обструкция на дихателните пътища. Така, възрастта, в съчетание с астмата, водят до изразено отпадане на белодробната функция.

С напредване на възрастта част от еластичните фибри в стената на периферните въздухоносни пътища дегенерират и постепенно се унищожава интерстициалната тъкан около дихателните пътища.

Тези възрастови промени могат да доведат до прогресивно нарастване на количеството „блокиран въздух“, до повишена склонност на периферните дихателни пътища да колабират и до тяхното преждевременно затваряне.

В проучване, при по-голяма давност на заболяването се наблюдава по-изразен air trapping (по-високо съотношение ОО/ТБК). Това показва, че тези промени се влошават прогресивно с времето, което подкрепя хипотезата за връзката между възрастта и давността на астмата, водещо до прогресиращо увреждане на МДП.

Дали увреждането на МДП води и до развитие на фиксирана обструкция на МДП или дали при астматици с фиксирана обструкция на дихателните пътища имат по-тежки промени в МДП, засега не е ясно. Причините за непълна обратимост на бронхиалната обструкция (свързвана традиционно с ремоделиране на дихателните пътища вследствие дългогодишно възпаление) също остават неясни.

Развитието на фиксирана обструкция на дихателните пътища приастматиците в напреднала възраст има ключово значение, тъй като поражда редица сериозни въпроси за диференциалната диагноза между ХОББ и БА, особено в тази възрастова група.

Проучване при пациенти с БА и с ХОББ на съпоставима възраст, със сходни функционални параметри (със съпоставима фиксирана обструкция на дихателните пътища), показа, че от функционална гледна точка (фиксирана обструкция) двете групи са неразличими, но се отличават по възпалителните промени в белодробната тъкан (по-изразено еозинофилно възпаление и ремоделиране на дихателните пътища при астматиците) и по някои други функционални показатели за промените в МДП, като нарастване на ОО и нарушен дифузионен капацитет при ХОББ.

Петгодишното проследяване показва, че при астматиците с фиксирана обструкция се наблюдава по-бързо отпадане на белодробната функция в сравнение с тези с напълно обратима бронхообструкция.

Освен това, по-бързото отпадане на дихателната функция се съпътства с нарастване на ОО при астматиците с фиксирана обструкция, но не и при тези с обратима такава. Така, това изпитване поставя въпроса за взаимовръзката между фиксираната обструкция на дихателните пътища и прогресията на промените в МДП. Нито едно проучване до момента не е изследвало патологичните промени в МДП при такива клинични условия.

Патология на МДП при пушачи с бронхиална астма

До 30% от астматиците пушат, което е съпоставимо с честотата на тютюнопушене в общата популация. Въпреки че много от астматиците-пушачи разбират неблагоприятните ефекти на тютюнопушенето върху своето заболяване, проблемът на свързаното с пушенето влошаване на болестта не е добре изяснен. В литературата има малко данни относно лечението на астматиците, които пушат, тъй като тези пациенти се изключват от клиничните проучвания.

Тютюнопушенето има неблагоприятен ефект върху еволюцията на БА и особено върху отговора към терапията. При пушачите с астма се наблюдава по-бързо отпадане на белодробната функция, по-чести екзацербации и лош контрол на болестта. При тези пациенти се описва намалена чувствителност към инхалаторните и системните кортикостероиди.

При нелекувани със стероиди пациенти-пушачи е доказано, че терапията с инхалаторни стероиди е неефективна дори във високи дози (флутиказон 1 000 mcg/дневно) за подобряването на дихателната функция, докато при непушачите с астма се отчита значим ефект.

В едно изследване двуседмичното лечение с 40 mg перорален преднизолон за период от две седмици не подобрява ФЕО1 при пушачи с бронхиалнаастма, а при тези, които никога не са пушили, се наблюдава значим ефект.

Известно е, че тази намалена чувствителност към стероиди при астматици-пушачи може да бъде преодоляна, поне отчасти, посредством увеличаване на дозите. Предварителни проучвания показват, че осем седмици след лечение с левкотриенови рецепторни антагонисти се отчита подобряване на върховия експираторен дебит (ВЕД) при астматици-пушачи, но подобен ефект не се наблюдава на фона на инхалаторен беклометазон. Съпътстващата терапия с теофилин потенцира ефектите на инхалаторния беклометазон за подобряване на белодробната функция при същите болни.

Тези данни показват, че за преодоляването на индуцираните от тютюнопушенето структурни или инфламаторни промени, както и намалената чувствителност към стероиди при астматици-пушачи, може да се наложи преминаване към по-високи дози инхалаторен кортикостероид (ИКС) и/или към друго противовъзпалително лечение.

Проучванията върху ефекта на тютюнопушенето върху възпалителните промени при бронхиална астма показват, че пушенето повлиява инфламаторните изменения в дихателните пътища посредством стимулиране на неутрофилния отговор и/или потискане на еозинофилния.

Някои проучвания обаче, не доказват значими разлики между пушачите и непушачите с БА. Изпитване с участието на 147 астматици показа, че при пушачите с това заболяване е налице патологично ремоделиране на бронхиалния епител (повече на брой кубични клетки и мукус-положителни клетки, задебеляване на епитела и по-изразена пролиферация на интактния и базалния епител) в сравнение с този при бивши пушачи и при непушачи.

Интересно е, че това напреднало ремоделиране на дихателните пътища корелира с по-изразената симптоматика при пушачите с астма. Същото проучване показа и че при пушачите в бронхиалните биопсии е налице по-голям брой мастоцити, и по-нисък брой еозинофили от този при непушачите.

Тютюнопушенето би могло да потенцира и да модулира както ремоделирането, така и възпалението на дихателните пътища, като тези промени могат да доведат до лош отговор към лечението.

Описани се няколко механизма, по които цигареният дим би могъл да намали чувствителността на клетките на възпалението към кортикостероиди при пушачите с астма:

– Не-еозинофилният спутум фенотип при пушачите с астма вероятно дава по-нисък отговор към кортикостероидното лечение

– При пушачи се наблюдава относително нарастване на глюкокортикостероидния рецептор (GR) тип beta (нефункционираща изоформа на GR) в периферните мононуклеарни клетки в сравнение с непушачите с астма

– В алвеоларните макрофаги на пушачите с астма се доказват намалени нива на хистон деацетилаза тип 2 (HDAC-2), което може да бъде свързано с повишена експресия на инфламаторни гени и с намалена чувствителност към кортикостероиди при пушачите с астма

Освен това, цигареният дим индуцира увреда/пролиферация на бронхиалния епител, продукция на мукус и нарушено отлагане на медикаментите в белодробната тъкан. Не е ясно дали при астматици тютюнопушенето може да доведе до потенциране на увредата на МДП и дали тези ефекти върху МДП могат да доведат до намаляване на проникването на инхалаторните кортикостероиди, и на отговора към терапията.

Има данни, че цигареният дим може да индуцира възпалителни промени и ремоделиране на дихателните пътища, дори и при липса на значима бронхообструкция. Този неблагоприятен ефект се наблюдава, както в централните, така и в периферните дихателни пътища при болни без съпътстваща хронична пулмопатия.

Данните от едно 13-годишно проследяващо проучване показаха, че при пушачите с нормална белодробна функция тези с промени на ниво МДП (доказани с клирънс на азота) имат по-стръмна крива на редукция на дихателната функция.

Описаните резултати доказват, че при пушачите се развиват промени в дихателните пътища независимо от наличието или липсата на бронхообструкция и тези промени предхождат появата на обструкцията.

Така, при астматици-пушачи трябва да се оцени дали е налице по-изразено засягане на МДП в резултат на периферни промени, свързани, както с основното заболяване, така и с тютюнопушенето. Трябва да се изследва и клиничното значение на тези данни по отношение на постигането и поддържането на контрол на бронхиалната астма.

Заключение и насоки за бъдещи изследвания

След дългогодишни задълбочени проучвания и дискусии по въпроса за значението на промените в малките дихателни пътища за развитието на БА, този проблем остава недобре изяснен. В подкрепа на ролята на МДП като място на патологични промени, водещи до повишена резистентност на дихателните пътища при БА говорят данните от редица проучвания.

Дали обаче, МДП имат такава роля при всички пациенти с БА, или само при определени фенотипове, остава неясно. Повече данни относно нарастващото значение на МДП за развитието на определени клинични прояви на заболяването има при пациентите с тежка астма, при които е налице връзка между тежестта на промените в МДП и тежестта на клиничните прояви.

Функционалните изследвания показват промени в МДП при пациентите в напреднала възраст и особено при тези с дългогодишна анамнеза за астмаи/или фиксирана бронхообструкция. И най-накрая, тютюнопушенето уврежда МДП и може да доведе до задълбочаване на патологичните промени в МДП при бронхиална астма при пушачи.

Някои специфични фенотипове на БА, при които основна роля играят промените в МДП, повдигат въпроса дали тези пациенти биха имали добър ефект от лечението с инхалаторните средства, които се разпределят равномерно в цялото бронхиално дърво и достигат и до периферния компартмент.

Трябва да отбележим, че редица проучвания през последните години показват, че някои лекарствени форми на ИКС и на ИКС/дългодействащи бета2-агонисти (ДДБА) (и по- специално, тези с малък размер на частиците, така наречените extra-fine форми) могат да променят биомаркерите/параметрите, свързани с МДП.

Използван източник:

1. Contoli M., Kraft M., Hamid Q., Bousquet J., Rabe K., Fabbri L., Papi A. Do small airway abnormalities characterize asthma phenotypes? In search of proof. Clinical & Experimental Allergy 2012: 1-11

Share on facebook
Facebook
Share on twitter
Twitter
Share on linkedin
LinkedIn
Share on pinterest
Pinterest
Share on email
Email