Д-р Райна Томова, специалист по вътрешни болести
Хомеопатията е един от най-полемизираните в последните години методи на терапия. Атаките, които периодично търпи, най-често се аргументират с безкрайно малкото съдържание на активна субстанция в хомеопатичните медикаменти. Мнозина смятат, че щом количеството на активната съставка е така пренебрежимо малко, няма как ефектът в клиничната практика да се дължи на друго, освен на плацебо.
Приемаме го a priori и това не е учудващо. Поколението лекари, към което и аз принадлежа, е обучено автоматично да приема, че при медикаментите ефект и „дефект“ (т.е. странични ефекти, токсичност при достигане на определена доза и т.н.) вървят ръка за ръка. Трудно ни е да приемем, че може да има ефикасност без токсичност и нежелани странични реакции и това ни прави скептици. Разбирам го. Аз самата бях скептик преди да опитам /както да се лекувам, така и да лекувам/. Вече не съм.
За онези, които търсят и проверяват преди да приемат едно твърдение, вече не е трудно да намерят публикации на клинични проучвания срещу плацебо, които показват статистически значима разлика между ефекта на хомеопатичните продукти и ефекта на плацебото при определени заболявания (инфекции на горните дихателни пътища, отит, алергичен ринит и много други). Могат да бъдат намерени и публикации, показващи, че хомеопатичното лечение не се различава от плацебо. На какво се дължи това?
Според мен – на проследяването на ефекта при различни патологии. Хомеопатията не е панацея и има патологии, при които има изразен ефект, както и патологии, в които не наблюдаваме такъв. Това обаче е валидно и за всяка друга терапия.
За мен са особено интересни публикуваните експерименти с животни, където ефектът плацебо, по очевидни причини, е сведен до минимум. Изкушавам се да посоча една такава публикация, която ми попадна наскоро и определено ме заинтригува.
Това е едно изследване върху плъхове, публикувано в Neuroscience, което показва, че при приложението на хомеопатичния медикамент Gelsemium sempervirens (изписван регулярно при тревожни разстройства) се модулират нивата на невростероида алопрегнанолон в мозъка на опитните животни, което обяснява централното анксиолитично действие / Venard C, Boujedaini N, Belon P, Mensah-Nyagan AG, Patte-Mensah C. Regulation of neurosteroid allopregnanolone biosynthesis in the rat spinal cord by glycine and the alkaloidal analogs strychnine and gelsemine. Neuroscience. 2008; 153(1):154–161/.
Друго изследване, в което плацебо ефектът не играе никаква роля, e публикувано в British journal of clinical pharmacology още в далечната 1988 /B. Poitevin, E. Davenas, J. Benveniste. In vitro immunological degranulation of human basophils is modulated by Lung histamine and Apis mellifica, British journal of clinical pharmacology . 1988; 25, 439-444/.
Това проучване показва забавена дегранулация на човешките базофили при контакт с алерген, след третиране с хомеопатичните продукти Poumon histamine и Apis mellifica /регулярно изписвани при хомеопатична терапия на алергичните състояния/. Бих могла да дам още много примери, но не тук е мястото за това.
На другия полюс застават някои „експерименти“, за съжаление широко тиражирани в медиите, като проведения преди време „експеримент“ от един български физик, чието име вече не помня. Става дума за онзи „експеримент“, в който въпросният физик се нагълта с хомеопатични гранули и таблетки пред камерите и посочи своето добро състояние след това като доказателство за липсата на ефект от хомеопатичните медикаменти.
За мен и до сега остава необяснимо как неговият „експеримент“, доказващ единствено безопасността и добрата поносимост на хомеопатичните продукти, се интерпретира като доказателство за липсата на ефект от тяхното приложение. Питам се, ако например човек без главоболие се нагълта с шепа аналгетици, какво по-точно ще очаква да се случи? Да му мине главоболието, което няма или да докаже страничните ефекти от предозирането с анaлгетици?
Макар поводът за критики към хомеопатията най-често да е пренебрежимо малката доза активно вещество в хомеопатичните медикаменти, истинската причината за отричане на хомеопатичният метод, според мен, произтича от това, че хомеопатия се практикува и от хора без медицинско образование или от откъснати от медицинската реалност лекари, които обявяват метода за панацея. Безспорно това е нелепо и провокира разбираема негативна реакция у всеки здравомислещ човек и медик.
И тук дължа едно пояснение за онези, които не са запознати с хомеопатичната терапия. Това е метод на терапия, който е на повече от 250 години. Създаден е от един виден за своето времето немски лекар – д-р Самуел Ханеман.
Първоначално е бил практикуван само от лекари, но с течение на времето, методът е преминал през различни фази на развитие в различните страни и резултатът от всичко това е, че днес имаме две течения, отличаващи се основно по схващането си кой може да практикува хомеопатия и какво е полето на нейното действие.
Едното, наречено „класическа хомеопатия“, се практикува и преподава основно от хора без медицинско образование, макар, че има и някои привърженици лекари. Това течение определя хомеопатията като панацея и категорично се противопоставя на конвенционалната медицина с отричане на ваксините, антибиотичната и всяка потискаща реакциите на организма терапия (антихистаминовата, кортикостероидната, антипиретичната и т.н.).
В страните, в които това течение е преобладаващо (напр. Англия) има съвсем обяснимо негативно отношение към хомеопатията от страна на лекарската общност.
Другото течение се нарича „клинична хомеопатия“. Практикува се изключително и само от лекари. Клиничната хомеопатия се разглежда само като допълнителен метод, обогатяващ цялостната терапевтична палитра на лекаря и приложим при определен набор от заболявания (атопия с всичките й проявления, често рецидивиращи инфекции – като профилактика на рецидивите, терапия на последиците от дистреса върху човешкия организъм и много други).
В някои ситуации, лекарите клинични хомеопати изписват хомеопатичната терапия като алтернативна (напр. при алергичен ринит), в други като комплементарна терапия (напр. при бронхиална астма), а в трети – като съпътстваща терапия, чиято единствена роля е да облекчи, провокираните от конвенционалната терапия неприятни странични ефекти (напр. за облекчаване на гаденето и повръщането в хода на химиотерапия). Клиничната хомеопатия не влиза в конфликт с правилата за добра медицинска практика, не отрича съвременните медицински достижения и практики, а просто предлага интересна алтернатива при някои заболявания и състояния.
Алтернатива, която е щадяща и лишена от всякакви странични ефекти и нежелани лекарствени взаимодействия – т.е. особено ценна при малки деца, бременни, кърмачки, алергични пациенти, полиморбидни пациенти. В страните, където това течение е взело превес (напр. Франция), хомеопатията е много добре приета и хомеопатичните консултации и лечение подлежат на реимбурсиране от националните системи за здравно осигуряване.
Къде сме ние? У нас съжителстват и двете течения и може би това определя поляризираните реакции на тема хомеопатия сред лекарите (от възхвала до пълно отричане). Официално, хомеопатия би трябвало да се практикува само от магистри по медицина и дентална медицина (Закон за здравето, глава VI, чл.167, ал.2), но реално се практикува и от „класически хомеопати“ без медицинско образование, като никой не смущава нито тяхната практика, нито провеждането на курсовете за обучение на други хора без медицинско образование, широко рекламирани в интернет.
Това е на единия полюс, а на другия е клиничната хомеопатия. Клинична хомеопатия се практикува само от лекари. Преподава се на студенти по медицина като свободноизбираема дисциплина вече няколко години и желаещите да се включат в обученията всяка година се множат (казвам го уверено, защото преподавам въведение в клиничната хомеопатията в един от медицинските университети и имам лични наблюдения).
Следдипломното обучение на лекари по клинична хомеопатия се провежда в сътрудничество с медицинските университети на София, Пловдив, Варна и Плевен и се кредитира като продължаващо обучение от БЛС. Впрочем в момента са в ход записванията за академичната 2015-2016 г. и онези, които имат желание да се запознаят по-задълбочено с метода могат да получат допълнителна информация за курсовете тук:
Приключвам това малко, откровено разсъждение на тема хомеопатия с убеждението, че крайностите (независимо дали в полюс „осанна“, или в полюс „разпни го“) не ни правят по-добри медици и откровено ощетяват нашите пациенти.
С днешна дата абсолютно вярвам в казаното от един мой учител и колега, когото много уважавам – д-р Петко Загорчев, че няма алтернативна и конвенционална медицина, а едно изкуство – изкуството да лекуваш.
