Проф. д-р Васил Димитров, д.м.н., е председател на Българското дружество по алергология, заместник-ректор на Медицинския университет и началник на Клиниката по алергология и астма в УМБАЛ “Александровска”. Член е на Българското научно дружество по алергология, Съюза на учените в България, Европейската академия по алергология и клинична имунология EAACI и Европейското респираторно дружество. Участвал е в 38 многоцентрови международни проучвания, има 187 публикации, съавтор е в 12 учебника и 8 монографии, автор на четири учебника – по клинична алергология и фамилна медицина. Завършил е медицина в Медицинския факултет на Медицинска академия, София, има специалности вътрешни болести и клинична алергология. От 1973 г. работи в Клиничния център по алергология.
Винаги започвам с такъв въпрос: Вие как си избрахте алергологията?
По мое време първите трима по успех си избираха къде да започнат да работят. Бях кръжочних по патофизиология и исках да работя едновременно експериментална и свързана с клиниката работа. По онова време патофизиологията на МУ-София не отговаряше на тези условия. Там се занимаваха главно с експериментти върху животни, което е много важно, но не даваше отговори на моите искания и затова се насочих към катедрата по алергология, която съчетаваше експериментална и клинична работа. Тук почти всички бяха интернисти и имаше и двама-трима педиатри, т.е. бяха клиницисти. Разбира се, това даде отражение на по-нататъшното ми развитие. Моята лична работа беше и експериментална, и клинична, т.е. задоволих тогавашните си амбиции. Може би пропуснах да Ви кажа, че аз произхождам от лекарско семейство и всеки малко или много иска да се появи в медицината и да подражава на баща си. Така че с две думи това е отговорът ми. След като завърших програмата на стажант-асистент, трябваше да се явя на конкурс за асистент, и така тръгнах. Не е било някакво удостояване с подарък. Стажантската програма означава 2 години да вършиш така да се каже чирашката работа и след това да се явиш на конкурс, но да си вътре в дадената специалност.
Реално погледнато Вие сте бил привлечен от научната част?
И от двете. От научната, но и от нейното приложение в клиниката. Едно малко сложно съчетание, което трудно се постига, но аз съм доволен, че осъществих амбициите си.
При Вас има ли в момента специализанти и колко планирате за следващата година?
При нас в момента има 8 специализанти и за следващата година са планирани две места по държавна поръчка и три места с външно финансиране включително по новата програма с европейски средства. Искам да Ви кажа, че аз планирах двойно повече места, но се минава през едно малко странно сито на болница и след това на РЗС и за съжаление не можах да постигна тази по-голяма бройка. Това е малко странно, защото бях планирал и платени специализации. Хора, които ще си плащат, а от това има полза университета и преподавателите. Но директорите на болниците проявяват рестрикция, защото трябва да им плащат заплат без да имат отпуснат бюджет. Да поясня: при държавната поръчка тези две минимални заплати се плащат от държавата чрез университета; при външното финансиране заплатите ще се плащат от други болници или с европейските средства; при платените специализации, директорите да плащат тези две заплати, а те твърдят и сигурно е така, че нямат специален бюджет. От това обаче страда финансово и университета, и обществото, защото университетските болници наред с цялата си лечебна дейност, трябва да изпълняват и изискванията да бъдат университетски, т.е. да произвеждат лекари- специалисти. И ако погледнете нашите специализации, те са като в „Спешно отделение” на Майкъл Крайтън. Те са вкарани грубо казано в производството. Те работят под наблюдението и ръководството на мен и на по-старшите лекари, но те се учат в реалния живот как да имат контакти, да лекуват и да диагностицират болните. Специализантите при нас са обект на специално внимание.
Хора, които наистина искат да се развиват в тази насока, наистина ли ще намерят място тук?
Абсолютно и са добре дошли, защото аз смятам, че нашата задача е да подготвим кадри, които да оставим след себе си. Някои наричат клиничната алергология „бутикова специалност”, но това съвсем не е така. В момента в страната има 108 специалисти, които за страната са горе-долу адекватен брой.. Аз съм изчислил, че за населението на страната са необходими около 120. Ще дам пример, че хематолозите и ревматолозите са по-малко от нас, а дерматолозите са колкото нас. Има специалности, които са твърде много като кадри, например уролозите 350, пулмолозите 500, с което вече се надхвърля границата, но това е проблем на съответните специалности. Какви проблеми виждам в тази област: един от проблемите е, че катедра има само в Медицински университет в София. Понеже съм национален консултант по клинична алергология , е погрешно да се смята, че аз съм причината за това. Аз непрекъснато искам да има равномерно разпределение на алерголозите. Има три окръга, в които няма алерголози. Това са Ямбол, Монтана и Кърджали. Но когато хората се явяват на конкурс за специализации, конкурсът е анонимен. Ние не знаем, кой се крие зад фиктивните номера и съвсем не знаем откъде са те. Защо няма катедри в другите университети? Във Варна имаше клиника по алергология, която можеше да прерасне в катедра, но по техни съображения, след като се пенсионираха ръководителите, тя престана да съществува. В Пловдив никога не е имало катедра. В Плевен имаше клиника, която също е на реанимация. Не знам даже съществува ли, по-вероятно е да не съществува вече. Искам да кажа, че дали ще има катедра и клиника, зависи от ръководството на съответните университети и дали те имат интерес от това. Аз имам интерес да има във всички университетски градове, защото само в София, на пръв поглед е престижно, но това е твърде голямо натоварване за нашия персонал да отговаря за цяла България.
Вие изпреварихте въпроса ми. В тези малко над 100 души да разбирам, че повечето са в София?
Да, струпани са в големите градове. В София има около 25, а във Варна и Пловдив има по 15. За останалите градове остава обикновено по един човек.
Тоест за младите специалисти работа има?
Много работа има, стига да искат да работят и да не искат задължителнода останат в София. Те в София пак ще си намерят работа, но крещяща е нуждата в големите провинциални градове.
Пак стигаме до въпроса за реализацията на хората с тази специалност. Всъщност те имат огромни възможности тук. Вие как мислите, че можем да мотивираме млади хора да работят в провинцията?
Първо, да е местен. Второ, да е влюбен в специалността и, трето, да има адекватно заплащане.
Вие като ръководител на катедрата, какви хора бихте искали да идват да специализират при Вас?
Много са ми прости изискванията. Това са хора, които да издържат конкурса. И колкото по-добре до издържат, толкова по-добре. В момента един от издържалите конкурса е Златен Хипократ. Току що комисията писа една пълна шестица, а вторият получи 5.75. Това са обещаващи хора. Съгласен съм, че това не е абсолютният критерий, както може би ще ме упрекнете, но това все пак е някакъв белег за качество. Това е едно. Второто ми изискване е след като спечелят конкурса и дойдат при нас, да бъдат сериозни, да имат желание за работа, а не да тръгнат да отсъстват и да си прекъсват специализацията. Хубавото е, че Министерството сега наложи едно изискване – прекъсването да бъде максимално за три месеца. Преди беше колкото е самата продължителност на специализация. Та първо ще има полезна работа за обществото, т.е. този човек може да работи в общественото здравеопазване и в частния кабинет, тъй като ще има пациенти. Второто е, че тези хора трябва да имат все пак някакви качества: да покажат добър успех и да покажат желание за работа. Добре дошли са. Ние обичаме да работим с млади хора и тук има поле за тяхната изява, защото има поле за и научна работа.
Колко хора горе-долу се борят за едно място?
Миналата година за две места се бориха седем човека, което, без да е най-доброто, все пак е постижение. Ще дам пример, че за пулмология се бореха за 7 места 9 души.
Вие имате поглед над всички специалности. Дали може да споделите къде има най-много желаещи?
Желаещи има за кардиологията и за кожни болести. Но учудващо нямаше много желаещи за педиатрия и анестезиология.
Как протича един нормален работен ден при Вас?
Първо имаме рапорт, след това визитация, прегледи на пациенти, които са лежали тук, но по изискванията на пътеките имат право да бъдат прегледани два пъти в месеца. След това идва следобедът. Тогава повечето колеги работят в диагностично-консултативния център на болницата и приемат пациенти. След това има и задължения, които са част от клиничните проучвания. Понякога идват и студентите, които, като дойдат и сме в съответния цикъл, трябва да се водят обучения и да се четат лекции. Работният ден е до 13.30, но обикновено никой не си отива преди 16-17ч. Има някои, които участват в клиничните проучвания и остават до към 22часа.
Имате ли любим пациент, завързан случай или забавна случка?
Трудно ми е да кажа за любим пациент, защото принципно всичките ми пациенти са любими. Когато има труден случай, той ми става любим, докато го реша. Сега като се замисля, мога да кажа за една пациентка, която страдаше от тежка адинамия, имаше сенна хрема и лекарствена алергия. Беше преживяла анифилактичен шок, най-вероятно от антибиотици. Поради тази тежка адинамия, нищо не й намираха колегите и я бяха обявили за симулантка. Аз й повярвах и като тръгнах да се ровя в литературата и в нейния случай, й поставих диагнозата полимиалгия ревматика. Това е ревматологично заболяване, при което всички ревматологични тестове са отрицателни. Лечението е със кортикостероиди в ниска доза и за продължително време. Болната се почувства добре и я следя с години. След това, ентусиазиран, поставих още една такава диагноза при друга пациентка. Това е казуистика. Но ми е трудно да отделя специални пациенти. Друго интересно: Доста хора смятат, че от алергия се страда, но не се умира, а всъщност не е така. Покрай последната преработка на учебната програма изведохме на преден план спешните състояния. Има горе-долу 5 състояния в алергологията, от които може да се умре. Това е тежкия пристъп на бронхиална астма, анифалактичния шок, ужилването от оса, пчела или стършел, което е подтип на анафилактичния шок, медикаментозната алергия с нейните две прояви Синдром на Стивън- Джонсън и на Лайел и наследственият ангиоедем. При тези състояния ако не се вземат адекватни мерки, болният може да почине. Друго интересно е, че от Астма в България боледуват около 9 % от населението. От алергичен ринит боледуват около 18%. Ако сумираме се получават близо 2 милиона пациенти с тези заболявания. Алергичният ринит е доста опасен, тъй като, ако не се лекува адекватно, може да доведе до астма. Много е важно да се отчете нарушеното качество на живот. До скоро се смяташе, че е важно само болният да се вдигне на крака и да бъде изписан. Оказа се, че трябва да му се създадат условия за нормално качество на живот, т.е. да се чувства като здрав. Алергичния ринит е един такъв пример, пациентът няма да умре, в лошия случай може да развие астма, но той няма да живее добре. При една хронична уртикария така се нарушава качеството на живот на пациента, че някои сравняват нейната значимост с триклоновота коронарна болест. Това е мъката на алерголога – хем трудно се лекува, хем трудно се намира нейната причина.
Благодаря Ви за отделеното време!
Интервютата от проекта „Моят път в медицината“ са любезно предоставени от сдружение „Обединени идеи за България“: http://oib.bg/
