Наскоро ми попадна едно проучване на института „Отворено общество“ от 2011 година, в което за пореден път се подчертава масовата нагласа на лекарите да напускат страната, за да търсят насъщния и своето щастие в Западна Европа. Проучването показва, че лекари в най-активната възраст 31- 45 години със специалност обща медицина и анестизиология най-често си намират работа в чужбина. Допитването е било направено през септември и октомври 2011 г. сред 1000 лекари в цялата страна.
Другото „добро утро“ в тази статия е, че една пета от българските лекари и медицински сестри пък искат да напуснат страната, за да се трудят в чужбина, показва същото национално представително изследване за човешките ресурси в здравеопазването. 13% от анкетираните са декларирали категоричните си намерения да потърсят работа в чужбина в следващите 2 г. Днес половината от лекарите, които заминават са изградени специалисти между 30 и 60-годишна възраст. Медицинските сестри, които напускат страната са млади, до 45 години.
Тази информация за жалост е до болка позната на всички, които работят в българското здравеопазване. Към това проучване може да прибавим и постоянните данни, изнасяни от Българския лекарски съюз за стотиците лекари, които напускат страната всяка година, може да я видим в ежегодните анкети на медицинските университети, където над 75% от завършващите студенти казват, че най –вероятно ще емигрират. Мотивите за емиграция не са два, не са три, те са сякаш цяла тирада от причини, заради които българският здравен работник иска да напусне тази система и да намери своето щастие някъде на запад или в някоя китна арабска държава.
Проблемите не са от тази година, не са и от 2011, а тлеят и са се натрупвали от много години. За жалост перспективата пред лекари и сестри не е много добра. Няма да се спирам върху факта, че няколко години нямаше специализации, няма да се спирам върху липсата на адекватна здравна политика в България през последните десетилетия, няма да се спирам върху факта, че средната възраст на лекарите и сестрите в България се увеличава и че само 5% от лекарите в България са под 30 годишна възраст. Отново това са неща ясни на всички здравни работници и вече започнаха да стават малко по малко ясни и на част от обществото.
Споделя се мнението, че дори нещата в тази „приоритетна“ за всяко правителство тема бъдат оправени като с магическа пръчка, дали това ще бъде забелязано и дали ще спре негативните тенденции в кадровата политика в българското здравеопазване. За жалост натрупваното недоверие трудно ще се изличи от спомените ни, както и недоверието на повечето пациенти към българското здравеопазване. Живеем във време на изключително дълбока криза на доверието към институциите, която не би могла да се реши с козметични промени по наредба 34, която урежда реда на специализиране в България. Проблемът е там, че всеобщата фатална картина за бъдещето на този сектор все повече надделява и ще надделява още дълги години, защото младите лекари искат само едно – искат макар и поне илюзорно да мислят, че в системата на българското здравеопазването ще могат да намерят едно достойно професионално и лично развитие. Място, където ще могат да практикуват своята професия спокойно и ще имат възможността да не пестят от здравето на своите пациенти. А доверие се печели най-вече с традиции, с ясна дългосрочна визия и конкретни решителни действия. Именно липсата на перспектива и сигурност, какво ще се случи, доведоха България до момента, където нашите лекари – учители тъжно констатират, че няма кой да остане да лекува тях самите.
За жалост още дълги години ще изнасяме данни и суха статистика колко са напуснали България, ще говорим колко е прогнила системата на здравеопазване в България и ще се ядосваме от стола пред компютъра си колко е лошо то.
От един млад лекар, който все още се надява, че ще остане в България.
