Share on facebook
Share on twitter
Share on linkedin
Share on pinterest

Д-р Димитър Пейчинов: “Повече ме изморява организационната работа и борбата с недомислиците на здравната ни система, отколкото времето прекарано в операционната”

Близо от половин година научните среди, медиците, политиците и обществото се вълнуват основно от проблема COVID-19. Така, като че ли забравихме за другите постижения в медицината. Това мотивира екипа на Здравен навигатор – Хирургия (www.surgery.bg) да започне поредица от интервюта с хирурзи – вече утвърдили се специалисти в областта, както и представители на младото поколение.

Всяка седмица ще имате възможност да четете по едно интервю с хирург, който ще споделя най-интересното от своя личен опит.

Първият ни гост бе известният хирург проф. д-р Никола Владов от ВМА. Представихме Ви също гледната точка на д-р Радослав Тодоров. А днес имате възможност да се запознаете с мнението на още един успял млад хирург – д-р Димитър Пейчинов.

Д-р Димитър Пейчинов завършва МУ-Пловдив през 2012 г., специалност „Магистър-лекар”. От 2013 г. до 2018 г. е специализант в Клиниката по хирургия на УМБАЛ „Царица Йоанна-ИСУЛ”-София; специалност-хирургия, на място финансирано от държавата. Година по-късно, до момента, първо е докторант в Клиниката по хирургия на УМБАЛ „Царица Йоанна-ИСУЛ”-София (2015-2016); Лекар-ординатор в Спешно отделение на УМБАЛ „Царица Йоанна-ИСУЛ”-София (2017 г.). През 2018 г. придобива магистратура по „Обществено здраве и здравен мениджмънт” в МУ-София и специалност Хирургия.

Участвал е във форуми като XIII Национална Конференция по Колопроктология, с международно участие, град Варна; 131. Kongress der Deutschen Gesellschaft fur Chirurgie; XIV Национална Конгрес по Хирургия с Международно Участие, град София; 133. Kongress der Deutschen Gesellschaft fur Chirurgie; XV. Национален конгрес по хирургия с международно участие, град Варна.

През 2017 г. се включва в Лапароскопски курс във ВМА София в Клиника по жлъчно-чернодробна и трансплантационна хирургия.

Има участие в 10 научни статии.

Д-р Пейчинов, от колко години практикувате хирургия?

Завърших медицина през 2012 г. в Медицински университет гр. Пловдив. Веднага след това се явих на конкурс и спечелих място за специализация (единственото тогава, финансирано от държавата в гр. София) в Клиниката по Хирургия в УМБАЛ “Царица Йоанна-ИСУЛ” ЕАД, тогава ръководена от акад. Дамян Дамянов.

Малко по-късно станах Докторант и Асистент към Катедрата по Спешна медицина. Имам придобита специалност по хирургия и съм шеф-екип в клиниката. Още първия ден в ИСУЛ, след като бях представен на колектива и започна моята активна работа, се стремях да участвам в максимален брой операции.

Сутрин асистирах в плановите, а следобед и през нощта оставах за спешните операции. Не чувствах умора. Коремната хирургия е много разнобразна и интересна. В момента мога да се похваля, че като млад хирург съм много активен.

Водя си статистика – от началото на годината, за 8 месеца съм извършил около 130 големи операции, което означава всеки работен ден по една (въпреки рестрикциите по време на извънредното положение в страната).

Сещате ли се коя беше първата Ви интервенция и с какво ще я запомните?

Не само се сещам, но това е паметен момент за мен. Кариерата на повечето хирурзи започва с апендектомия и аз не правя изключение.

Бях асистирал на много такива операции, също така ми бяха давали да направя отделни етапи – кожен разрез, отваряне, кесиен шев, затваряне.

На едно нощно дежурство в Спешното отделение постъпи млад пациент с болка, започваща от епигастриума, която впоследствие се локализирала в долен десен квадрант на корема. Прегледах го и бях категоричен в диагнозата – остър апендицит. Поставихме пациента на операционната маса и аз застанах както обикновено от ляво (на мястото на асистента).

Тогава моя учител д-р Парунев ми каза да си разменим местата, и че съм готов да извърша сам операцията от начало до край. Мисловно бях направил стотици апендектомии, но на практика е малко по-различно.

Имах късмета на начинаещия – след отварянето на перитонеума и възпаления апендикс ми беше в ръцете. Извърших цялата операция много бързо и без затруднения, бях много радостен и изпълнен с гордост.

Тези чувства много бързо преминаха и 1 час след това вече се притеснявах дали всичко е наред с пациента, като до изписването буквално на всеки час бях до леглото му.

Има ли операция, която мечтаете да направите и евентуално защо?

Не бих казал, че мечтая за определена операция, по-скоро се стремя да следвам една линия на постоянство в моето развитие и да извършвам повече интервенции от голямата хирургия. С времето един хирург, ако е активен, кадърен, усъвършенства се и се обучава постоянно, придобива умения и може да извърши всякакъв вид операции.

Трудна е организацията и създаването на екип, който работи като „добре смазана машина”. Самата операция е „черешката на тортата”, но е един етап в лечението на пациента.

Успехът зависи от навременната диагностика, предоперативната подготовка, следоперативно е важна реанимацията, грижите и последващото лечение. В целия този процес участват много специалисти, медицински сестри, санитари; всеки по веригата има важни задачи и трябва да има опит и мотивация. Спешността пък изисква друг тип на организация.

Хирургът стои на върха на тази пирамида и носи отговорността. Мен лично повече ме изморява организационната работа и борбата с недомислиците на здравната ни система, отколкото времето прекарано в операционната.

Коя е интервенцията, която няма да забравите от досегашната си практика?

На този въпрос е трудно да се отговори конкретно, защото веднага се сещам за десетки интервенции, които съм извършвал на различен етап от развитието ми.

В началото няма как да забравя първата апендектомия, пластика на ингвиналния канал, холецистектомия и след това извършването на същите тези операции лапароскопски.

Ясно си спомням първите стомашни резекции, дебелочревни резекции, операциите на хепато-билиарната система, както и много спешни интервенции. С времето извършването на тези операции се превръща в рутинно и когато минават безпроблемно и без усложнения, няма как да се помнят всички.

По друг начин стои въпросът с операциите, при които съм имал затруднения, усложнения или съм губил пациент впоследствие, защото и това го има в нашата професия. Те не се забравят и винаги ми „светват като червена лампа в главата“.

Немалко от младите Ви колеги заминават в чужбина. Вие защо останахте?

Повечето колеги заминават в чужбина заради адекватното заплащане и условията на труд там. Аз и съпругата ми д-р Елена Бангеева-Пейчинова избрахме да останем в България и тук да се реализираме.

И двамата извадихме голям късмет, защото попаднахме в перфектни екипи и имахме учители, които ни помогнаха да се развием бързо в професията. Хората са казали, че „камъкът си тежи на мястото“ – никой не ходи да започва нов живот в друга държава от хубаво.

Много е жалко, че толкова млади и кадърни хора в работоспособна възраст напускат България, но това е дълга и болезнена тема.

Как виждате хирургията след пет или десет години?

За хирургията това не е чак толкова голям период от време, за да се очакват някакви сериозни промени в начина на работа. Надявам се следващите 5 години в България да се решат поне някои от проблемите в здравеопазването – не е тайна, че в момента имаме остър недостиг на медицински сестри, а скоро ще имаме недостиг и на хирурзи, защото много колеги работят в пенсионна възраст.

За да се изгради един работещ хирург са необходими общо около 15 години – следване в университета, специализация и придобиване на опит и то само, ако той или тя притежават необходимите качества.

Така че според мен в следващите 10 години трябва да се наблегне върху кадровата политика, да се подобрят условията на труд за целия медицински персонал и да се наблегне на профилактиката и подобряването на здравната култура на българите.

Мария Радмилова

Share on facebook
Facebook
Share on twitter
Twitter
Share on linkedin
LinkedIn
Share on pinterest
Pinterest
Share on email
Email