Проф. Георги Едрев – творец в хирургията и поезията

Share on facebook
Share on twitter
Share on linkedin
Share on pinterest
Share on email
Share on reddit

Mъжкар и фин човек. Така го определят хората, които го познават добре. И не разбират защо на останалите комбинацията им звучи странно като гранитно глухарче. Също толкова причудлив феномен, колкото и хирург поет.

Но никой от приятелите на известния професор по УНГ болести д-р Георги Едрев не се опитва да дели представата за него на ум и душа, на скалпел и лира. Вървят си вкупом – неочаквани, парадоксални, болезнени. Като стиховете му.

Излъсках зъбите
на крокодила.
В красавец на реката
го превърнах.
Ръка протегнах,
за да го помилвам.
Отхапа я…
И после ми я върна.

Крокодилите в живота му са много. Което не пречи всеки следващ да го изненадва, защото е доверчив, разказват негови бивши колеги и приятели от Транспортна болница. Става й шеф по времето, в което прилича повече на конюшня, и я превръща в модерно здравно заведение.

“Ако трябва с една дума да опиша Жоро, думата е мъжкар. Много точен в отношенията, човек, на когото може да се разчита. Никого не е предал, зад ничий гръб не се е крил, на никого не е затворил вратата”, казва д-р Николай Райнов, зам.- директор по диагностично-експертизната дейност в Транспортна болница.

Почти същите думи употребяват за проф. Едрев настоящите му колеги в университетската болница “Лозенец”, известна като Правителствена. Студенти, на които преподава,
използват “титла” от младежкия жаргон – пич!

Но от респект към учителя си избягват уличния език в негово присъствие.

Стихотворението за крокодила е почти в края на новата, пета книга на известния лекар – “Невидим бряг”. Подготвена е тайно в съзаклятие от съпругата му Диди, съставителя и на предишните му стихосбирки Георги Борисов и големия творец Георги Чапкънов-Чапа, който е неизменен автор на кориците.

Тримата я замислят като изненада за 70-годишнината на уважавания лекар. В нея наред с най-емблематичните му стихове са последните творби, белязани от надеждите и страховете на човек с мисия.

Думите са като от конспект по философия, но одушевени от чувствителността на поета и лаконичния му, мелодичен изказ.

“Светът отдавна е направен.

Светът добре е подреден.

Не може всички да са равни,

пораснали в единствен ден.

Светът тогава ще е скучен

като скопения овен.

Аз искам коч и люти кучета,

а другото не е за мен” ,

пуска ни да погледнем в душата му творецът.

Много лично е и новото му стихотворение с посвещение на Чапа, чиято болка в момента разбира по-добре от всеки друг:

За мъртвите приятели мълчим.

От виното разливаме на пода.

Душите ни с невиждащи очи

са в най-дълбокото на небосвода.

Потънали са в междузвезден прах.

И няма как сега да ги намерим.

Оставаме си с мислите за тях…

И те за нас завинаги са верни.”

Приятелството им е от 10 г., но още при първата среща си говорят така, като че се знаят от век. С Жоро мога да споделя всичко и да си говоря за всичко, казва Чапкънов.

Едрев пък си спомня, че още преди да се запознаят, е написал стихотворението за тъжния минотавър, вдъхновено от рисунка на Чапа.

Професорът е втори поред лекар в рода – 12 г. по-голямата му сестра д-р Людмила Едрева е отгледала едно поколение силистренци, а след това и техните деца.

“Когато почина Людмила, с нея загубих 50 години от живота си – време, за което вече нямам с кого да си говоря”, казва проф. Едрев.

Като ученик Георги мечтае да стане писател и журналист, публикува първи стихове, но по съвет на баща си, адвоката Едрю Едрев, кандидатства медицина.

Таткото знаел, че сърцето му няма да издържи дълго и убедил младежа да избере специалност, която във въпросната година давала възможност за кратък войниклък, за да може да му помага в издръжката по време на следването. Главата на семейството си отива, докато синът още следва.

“Случайно се оказах в медицината, а взе, че ме увлече и й се посветих изцяло – разказва д-р Едрев, “И първата ми книга всъщност не е поезия – с учителя ми през 90-те години Малам Маламов издадохме труд по ушна хирургия. А 60-годишен започнах отново да пиша стихове, или по-скоро те сами си идват готови, само трябва да ги сложа върху листа.”

Контрастите в поезията му правят болката в тях убийствена като магма, а радостите – звънки като лед в кристална чаша.

Хирурзите намират прилика между оперативната му техника и стиховете – кратки, ясни, леки, с онази простота, която отличава майстора.

“Как да не му се довериш – Жоро никога не шикалкави, да е да и не е не”, казва негов именит колега от ИСУЛ.

Да знае, да е сръчен, да е предпазлив и едновременно решителен в критичен момент. Това са задължителните качества за добрия хирург според професора – жива легенда в лечението на ухото, от когото се учат да оперират не само студентите му, но и утвърдени лекари.

Най-комичната случка от практиката на д-р Едрев е от времето на борчетата.

Дребна в йерархията мутричка си чисти ушната кал с бъркалка за кафе, докато се подпира уж нехайно на скъпарска кола. Момче от същите среди сърдечно го шибва в рамото за поздрав. Бум! Бъркалката хлътва пропорционално на дружеския жест и пука тъпанчето.

И къде, къде – при баш майстора по ушите. Горе-долу така разказват на проф. Едрев предисторията. Докторът съвестно си свършва работата. На изписване пациентът дръпва професора.

“Докторе, готов съм да се отплатя. Голям специалист съм по чупенето на ръце и крака. Ако нещо, така, имаш нужда – насреща съм да услужа.”

Повече не са се срещали, но проф. Едрев е лекувал ушите и на знакови за онези години фигури от тези среди като Георги Илиев и Бай Миле. Държали се мъжки, без капризи. Едни от най-дисциплинираните пациенти. Професорът не брои излекуваните от него, нито ги дели на класи, въпреки че в кабинета му идват и най-известните хора в държавата.

Засега медицината не изкушава Георги Едрев-младши. “Сръчен е, но повече го влече техниката”, казва татко му. Обявените преди дни резултати от изпитите за елитни училища със сигурност ще класират момчето за лицея в Горна Баня – успехът му е отличен.

В същия ден съпругата на доктора Диди, също лекар по УНГ болести, защитава дисертацията си. В едни от най-красивите си строфи професорът нарича майката на сина си “моята последна бяла лястовица”.

И не за себе си, а заради тях двамата се моли да не премине на онзи невидим бряг, където има много светлина, но душите вече никого не виждат. Защото “са като петна – очи не им е Бог предвидил”. 

Източник: в. “24 часа

____________________________________________________________________

Регистрирайте си профил в Medical News и публикувайте собствени статииТУК.  Вече сами можете да създавате медицински новини!

Споделете собственото си мнение, коментари и размисли; разкажете истории свързани със света на здравеопазването, медицината, фармацията или стоматологията. Публикувайте и Ваши клинични случаи, оригинални статии, обзорни статии, клинични снимки с въпроси към тях и др.

Share on facebook
Facebook
Share on twitter
Twitter
Share on linkedin
LinkedIn
Share on pinterest
Pinterest
Share on email
Email