Д-р Радина Цекова: Каква е мотивацията на българските лекари за емиграция?

Share on facebook
Share on twitter
Share on linkedin
Share on pinterest
Share on email
Share on reddit
radinacekova
д-р Радина Цекова

Отговорите на този въпрос са многобройни и изключително разностранни. Ако се задълбочим във всички детайли, едва ли следващите редове ще бъдат достатъчни, за да изчерпаме цялата тема.

И въпреки, че въпросът за финансовите проблеми звучи твърде комерсиално, ще започна именно с него, защото ако оставим настрана всички волни или неволни заблуди и си позволим да бъдем реалисти, става напълно ясно, че именно това е движещата сила на емиграцията „в бяло”.

Всички знаем стойностите на държавното заплащане в сектора за страната и за Западна Европа, но все пак ще ги посоча и тук. По новата наредба номер 1, специализантите в България получават между 600 и 800лв. месечно възнаграждение за труда си.

За разлика от това, в Германия същите млади лекари могат да стартират с 2000 до 3000 евро на месец. Проблем в нашата родина се явява и злоупотребата с власт от страна на някои болнични заведения, принуждаващи младите лекари да подписват допълнителни анекси към трудовите си договори,с което ги обвързват да остават в съответните лечебни заведения за периоди от 8 до 10 години. Факт е и нежеланието на повечето болници да наемат нови, млади лекари.

Ако се върнем на финансовата част, добре видно е че заплащанията в Западна Европа са 6 до 10 пъти по-високи в сравнение с тези в родината, а темата, че живота в чужбина е толкова скъп, че тези пари не стигат за нищо е абсолютна спекулация, предвид факта, че средната работна заплата в Германия е 2154 евро, а разходите за основни нужди не се различават много от тези в България.

Защо финансовата стабилност е толкова важна за един прохождащ лекар и защо всички непрекъснато нея обсъждат? Защото именно тя предоставя възможността за лично, а с него и професионално спокойствие, както и перспективата да планираш бъдещето си – условия, категорично необходими за нормалното кариерно и психическо съществувание на всеки човек.

Особено валидна е тази теза именно за лекарското съсловие, където пътят необходим за изграждането на един добър специалист отнема около 12 и повече години. Без стабилни и сериозни средства, от призвание тази професия би се превърнала в присъда, каквато носят на плещите си много млади лекари, поели този път в България.

И тук стигаме до тежкия въпрос: Дали всъщност младите лекари имат избор, или по – скоро оставането на някои е един огромен компромис, породен от лични мотиви и водещ в крайна сметка до пълен дисбаланс, примирение и отчуждение от всичко започнато.

Няма да пропусна да коментирам и материалните бази, в които българските специализанти се обучават. В повечето от държавните болници в страната техниката е както морално, така и буквално остаряла. Известни са и редица недоразумения, при които нова апаратура се закупува или бива дарена, но поради вътрешни проблеми или не се използва въобще по предназначение, или се привежда в експлоатация почти преди изтичане на гаранционния й период.

Има редица звена, където дори консумативи, като ръкавици, маски и шапки са абсолютен дефицит, или поне се представят като такъв пред стажант-лекари и студенти. Ще посоча, като негативен пример инфекциозната болница в София, но съм далеч от мисълта, че е единственото така организирано и менажирано здравно звено в страната.

За разлика от това в Германия не само, че елементарни консумативи не липсват и се предоставя възможността за работа с най – високо ниво техника, но периодично всяка година и лекари и специализанти и студенти биват изследвани за HBV, HCV, морбили и др., следи се стриктно целия здравен статус на медицинските работници и същите работят в изключително подсигурени среди, с минимален риск за заразяване с високо – рискови инфекции.

С други думи прави впечатление, че нивото на грижа и защита на медицинския персонал в Европа е на много високо ниво. Това дава допълнително спокойствие на медиците, както и приятното усещане за положително отношение, значимост и принадлежност.

Усещания, твърде необходими за създаване на истинско, заангажирано съсловие.

От професионална гледна точка е важно да споменем и фактът, че западните ни колеги във всички области на медицината работят изключително, придържайки се към утвърдени и приети консенсуси. Това позволява унифицираност на работата им и защитава, както самия лекар от собствени грешки, така и пациента. За разлика, в България всеки специалист използва „собствени консенсуси” , като в много от специалностите липсва обща задължителна структура на поведение за всяко отделно заболяване. Тази абстрактност от една страна ни позволява да бъдем експериментатори в работата си, но от друга ни амортизира като специалисти, защото когато няма ясна структура, няма и ясни отговорности, водейки често до пълна професионална дисоциация.

За по-амбициозните колеги, планирайки да вземат втора специалност, отново запада печели с ясно структурирани и съкратени програми за придобиване на допълнителна квалификация, за разлика от тромавите и неразбираеми дори за ръководните лица ,програми в България.

Последно, но не и на последно място ще обърна темата и към общите условия за живот в страната, липсата на каквато и да било положителна социална политика и така задълбочаващия се отрицателен прираст, вещаещи единствено смътно и неясно бъдеще за всички мотивирани да останат.

Но нека завършим темата с нещо позитивно, именно това, че най – важното нещо в живота е нашето лично щастие , а човек е  щастлив само тогава, когато притежава това, което сам обича, а не това което другите харесват.